Каютата на капитан Кампарели се намираше в тих коридор две нива под хангара. Джейк се увери, че ризата му е прибрана в панталона, след което почука и влезе вътре.
Кампарели седеше зад бюрото си. Старши лейтенант Каубой Паркър, заместникът по планирането на ескадрилата, се бе разположил на койката, а началник-щабът, капитан Харви Уилсън, бе окупирал дивана. Папките на Кампарели бяха наредени върху хладилника, разположен точно до бюрото. Останалата мебелировка на каютата се състоеше от ниска масичка пред дивана и един шкаф зад преградата в ъгъла.
Като командир на ескадрилата А-6, Франк Кампарели беше отговорен за шестнадесет самолета, четиридесет офицера и триста и шейсет души персонал. Този пост бе получил след двадесет години служба и го смяташе за върха на военната си кариера. Тъкмо беше започнал да свиква всички тези хора да се обръщат към него с „Шкипер“. Зад гърба му го наричаха „татенцето“. Така казваха на всеки втори началник във флота, но тази вечер Кампарели имаше чувството, че напълно заслужава да бъде наричан по този начин. Нисък и мускулест, той имаше навика винаги, когато изпаднеше в дълбока раздумка, да поглажда късо постриганата си коса. Днес пръстите му не спираха да се движат нагоре-надолу по темето му.
Един от проблемите на Кампарели бе, че имаше няколко началника. Прекият му шеф по линия на бойното използване бе командирът на авиоотряда, който се състоеше от осемте ескадрили, разположени на борда на кораба. По административните въпроси Кампарели беше подчинен на един адмирал в Щатите, които бе началник на всички А-6 ескадрили, разпределени към Тихоокеанския флот. И накрая, понеже ескадрилата се намираше на борда на кораб от военноморския Флот, капитанът на кораба — Бома, имаше право на тежката дума по всички въпроси — били те оперативни или административни. Кампарели трябваше да е изкусен политик, за да оцелее в това псевдо-византийско общество, допълнително усложнено от силните личности, които го съставляваха, и понякога препокриващите се оперативни и административни проблеми. Често търпението и изобретателността му бяха сериозно предизвиквани, но обикновено успяваше да излезе с чест от всяка по-заплетена ситуация.
— Седни, Джейк! — Кампарели посочи към койката и Графтън седна до Каубоя.
— Искаме още веднаж да ни разкажеш за полета, след което ще ти зададем няколко въпроса. Каубоя трябва да приготви рапорта за смърт на член от екипажа, а началник-щабът ще води разследването. Чели сме писмения ти доклад. — Шкиперът кимна с глава към листата на бюрото.
Джейк повтори основните моменти от доклада си. Останалите слушаха внимателно, като от време на време го прекъсваха с някой въпрос. Каубой Паркър си водеше бележки в един жълт тефтер. Като отговорник за планирането в ескадрилата, той трябваше да следи дали всичко се върши по „правилата“, да следи изготвянето на наряда за полети и да се грижи всички пилоти да са добре обучени. Беше учител, треньор и, ако бе необходимо, надзирател. Понеже често трябваше да си дава мнението по различни въпроси, бе винаги сред тези, които трябваше да се занимават и с най-малките неприятности. Въпреки голямата си власт, Паркър бе обичан от по-младите офицери, заради професионализма си, както и заради готовността от време навреме да участва в някоя забавна шега. Тази вечер, както обикновено, лицето му не издаваше за какво мисли.
Харви Уилсън, началник-щабът, не записа почти нищо в тефтера си, въпреки че беше председател на комисията по разследването на случая. Той имаше коремче и малки черни очички, които почти не се забелязваха върху месестото му лице. Графтън знаеше, че Уилсън разчита подчинените му да направят пълните проучвания и въз основа на тях да изготвят доклад, който той щеше да подпише, след като нареди да го поправят и препишат няколко пъти. Щеше да замести Кампарели, когато той излезеше в пенсия след година. Джейк искрено се надяваше, че ще е напуснал ескадрилата, преди да се наложи Уилсън да поведе хората в бой. Дори бе писал до „Личен състав“ във Вашингтон, за да е сигурен, че ще стане точно така.
Франк Кампарели, от друга страна, бе отличен командир. Той изслуша разказа на Джейк, без да сваля от него проницателните си сини очи, които сякаш забелязваха всичко. Накрая Кампарели се облегна назад и вдигна крака върху кошчето за боклук.
— Звучи ми като трагедия, която е нямало как да бъде избегната. Най-добрите резултати бихме постигнали, ако винаги използваме самолетите си за това, за което са били създадени — нощни полети на пределно малка височина. Целта се поразява най-добре при минимална височина. Грешките при определяне на траекторията с радара, компютъра и инерциалната система водят до по-голяма вероятност за пропускане на целта, когато разстоянието, от което се освобождават бомбите, е голямо — мисля, че това на всички ви е пределно ясно. А ако сме горе на високо, примерно на 5-10 хиляди фута, само ракетите биха ни създали достатъчно проблеми. На 10 хиляди фута по теорията на вероятностите няма да ни стигнат бомбите, като се има предвид разсейването около целта. Не — заключи той, — трябва да се лети ниско и нощем. При това положение от време на време е възможно да ни застигне случаен куршум, който да направи големи поразии и дори да ни коства загубата на самолет. — Погледна към Графтън. — Или пък човешки живот.