— Ако противникът стане достатъчно добър при стрелба по нисколетящи цели, ще трябва да ги объркаме, като част от хората ни летят ниско, а други — високо — предложи началник-щабът.
Шкиперът не обърна внимание на забележката. Джейк се запита по какъв начин наличието на високо летящи самолети би намалило заплахата, ако виетнамците така или иначе се научеха да свалят нисколетящите. Според него тия отдолу щяха да си имат проблеми, независимо колко още бяха над тях в небето. Но Графтън бе само лейтенант, така че си замълча. Капитанът го попита:
— В рапорта си пишеш, че ракетата, която са изстреляли срещу вас отначало е летяла хоризонтално, а е загубила захват, когато сте се спуснали на 200 фута?
— Да, сър, точно така.
— 200 фута е дяволски ниско! — изръмжа началник-щабът. — Само да хлъцнеш на тая височина и можеш да ритнеш бакъра!
— Може и така да е — каза шкиперът и отново се зачете в рапорта. Джейк едва успя да се въздържи да не каже на Уилсън, че когато лети над Северен Виетнам изобщо не му е до хълцане. Погледна към Каубоя. Изражението му бе непроницаемо както винаги. Ако човек не го познаваше, би помислил, че неговият коефициент на интелигентност не е по-висок от възрастта му. Джейк се обърна към шкипера, като обаче с ъгълчетата на очите си не изпускаше началник-щаба от поглед. Нежеланието на Уилсън да лети нощем бе предмет на одумки и подигравки сред по-младите офицери. Зад гърба му го наричаха „Заека“. Такива като Макфърсън си отиват завинаги, а тъпанари като Уилсън продължават да си живуркат. По дяволите, Морг, защо трябваше да ти се случи точно на теб?
— Това, което ме притеснява, е следното — каза шкиперът. — Дали северновиетнамците получават от Съветите толкова добра техника, че да ни ловят с радарите си дори и в приземното ехо? Или пък ракетите им са съоръжени и с топлинни глави? Ако е така, тия ракети ще ни следват вече и надолу, а това би било повече от неприятно!
— Нито достатъчно височина, нито достатъчно късмет! — отбеляза Каубоя, като вдигна поглед от бележника си.
Шкиперът захапа молива и концентрира вниманието си върху Каубоя.
— Паркър, кажи на оръжейниците да започнат да слагат от инфрачервените капани10 заедно с диполните отражатели. Примерно на четвъртата и дванайстата позиция. Това ще ни осигури по два капана за всяка двойка ракети. В случай че те наистина използват топлинни глави, ще можем да ги парираме. — Каубоя си записа. — Освен това искам да не включваш Джейк в наряда за тази вечер. — Каубоя стрелна Графтън с очи.
— Добре, приятели, това е всичко. Искам да поговоря с Джейк насаме. — Началник-щабът и Каубоя излязоха. Кампарели изчака стъпките им да заглъхнат в коридора, след което проговори:
— Мисля, че знаеш как се чувствам. Отвратително е, че загубихме Морган!
— Да, сър, така е.
— Искам да напишеш писмо до жена му. След няколко дни ще го изпратя, заедно с моето. Така ще ѝ дадем малко време да преодолее първия шок.
— Добре.
— Имаш ли да ми казваш нещо за инцидента, което не си искал да включваш в официалния рапорт?
Джейк не можа да скрие изненадата си.
— Не, сър!
— Ако има такова нещо, най-добре да го знам отсега. Трябва да съм наясно какво, по дяволите, става на тези самолети! Шестнайсет самолета и осемнайсет екипажа са ми на главата. Изобщо не ми е приятно да губя който и да е от тези хора или машини!
Джейк преглътна.
— Капитане, всичко вървеше като по масло. От наша страна нямаше никаква грешка. Просто в случая жълтите извадиха късмет.
Кампарели си запали цигара. Ниско постриганата му коса бе започнала да посивява. Хиляди тънки бръчици тръгваха от ъгълчетата на очите му. Като на повечето пилоти, и неговото лице бе почерняло от слънцето, но ръцете му, обикновено закривани от ръкавите на летателния костюм, бяха много бели. По средата на челото му се виждаше голям белег — спомен от младостта, когато веднаж бе приземил по корем един А-1 Скайрейдър и си беше разбил главата в прицела.
10