Разхвърляната каюта, бледозелените стени и звуците на кораба го караха да се чувства зле. Искаше му се Кали Макензи да е с него, при това не само за нощта или за един уикенд. Даже нямаше нейна снимка! Започна да рови из бюрото си, докато не намери бележник с листа на редове. Преди да завърши първата страница, изведнъж изпита желанието да ѝ купи годежен пръстен още през следващата си отпуска. Ако го пуснеха да слезе от кораба. После си спомни, че бе видял някакви пръстени на витрината на корабния магазин. Може би още беше отворено. С бележника в ръка, той затръшна вратата след себе си.
Седяха в празната каюткомпания до салона, в който заседаваше комисията. Джейк и Тайгър, а също и Сами, Каубоя Паркър и Ейб Стайгър. Капитан Кампарели и Заека Уилсън вече бяха влезли вътре. Всички носеха прясно колосани униформи, цвят каки. Повечето пушеха цигари; на никой не му се говореше. Морски пехотинец-ефрейтор в парадна униформа стоеше изправен до вратата.
Най-накрая вратата се отвори и един облечен в бяло лейтенант промуши главата си през процепа.
— Чакат те, Графтън.
Джейк се изправи и се обърна към вратата.
— Не губи вяра, Джейк!
Пилотът кимна и мина през вратата, която вестовоят затвори зад него.
— Каква вяра? — попита Ейб Стайгър. Сами само го изгледа.
Разкопчаната на врата риза цвят каки с дълги ръкави, в която бе облечен председателят на комисията, едва побираше огромното му туловище. На яката блестяха два сребърни орела, а на гърдите му светеха чифт златни пилотски криле. Навитите нагоре ръкави откриваха богато обрасли в черни косми ръце. Растителността над челото му бе много по-рядка.
— Мистър Графтън. — Говореше му иззад една дълга маса. — Моля, седнете. Аз съм капитан Феърлей Коупланд. Поканих ви, за да чуете показанията на доктор Кетън за резултатите от прегледа, който ви е направил наскоро. Обикновено това е строго поверителна информация. Тъй като става въпрос за служебно разследване, имам право да чуя показанията и да ги документирам без вашето съгласие. Но искам да ви попитам дали имате нещо против останалите господа тук да чуят мнението на доктора.
Джейк не бе чувал никой преди да нарича Лудия Джак Краставото Магаре с фамилното му име. Обходи с очи стаята. Командващият Шило, капитан Бома, бе облечен в обичайната си бяла униформа, въпреки че всички други офицери на кораба носеха дрехи цвят каки. До него седеше началник-щабът на групата, също капитан. По другите столове седяха командирът на авиоотряда, началникът на военновъздушните операции, капитан Кампарели, Заека Уилсън и няколко по-млади офицера, които Джейк не познаваше. Реши, че са дребни риби, дошли от Вашингтон, за да помогнат на капитан Коупланд да обезглави неверниците.
— Нямам нищо против, сър — отвърна му той.
— О’кей, докторе. Какви са заключенията ви от прегледа на лейтенант Графтън?
— Прегледах лейтенант Графтън рано сутринта на 7 декември. — Лудият Джек се консултира с бележките си. — Той е здрав бял мъж, 27-годишен, с добро зрение и отличен слух. Пулсът и кръвното му налягане са на долната граница на нормалното. Единственият му физически проблем е начален стадий на хемороиди. Както добре знаете, господа, това е професионално заболяване, задълбочавано от големите претоварвания. Като се изключи то, лейтенантът е напълно здрав.
Лудият Джек сгъна бележките си и ги постави на коленете си.
— Трябва да спомена и още нещо. Когато го преглеждах, ръцете на лейтенант Графтън трепереха. Това обикновено е характерно за възрастни или хора с нервни разстройства. В случая смятам, че треперенето може да се обясни с постоянния, сериозен стрес, на който бе подложен офицерът от известно време. Виждал съм същия проблем при военни от флота, прекарали дълги периоди на вражеска територия, където напрежението е безмилостно голямо. Треперенето е един от начините, по които тялото може да реагира на продължителната стимулация на адреналина. Като се има предвид иначе идеалното физическо състояние на лейтенант Графтън, треперещите му ръце от медицинска гледна точка не показват нищо друго, освен че той има нужда от временна почивка.
Джейк хвърли бърз поглед към ръцете си, които съвсем лекичко потрепваха.
— Нещо друго? — подкани го Коупланд.
— Не, сър.
— А психическото му състояние?
— Не съм психиатър, капитане, но бих казал, че сутринта, когато го прегледах, емоционалното му състояние бе абсолютно нормално за човек, подложен на такъв стрес. Смятам, че лейтенант Графтън не е единственият летец или военноморски офицер изобщо на този кораб, който да има подобни симптоми.
— А какво ще кажете за способността му за правилна преценка?