Преди да си тръгне Джак поспря и каза: — Ако искаш да си поговорим или пък да дойдеш при мен... Графтън остави думите му без отговор.
Сега двамата пилоти сериозно се бяха заели с бутилките. Вече приключваха с донесените от лекаря, Джейк допиваше поредния бърбън, докато Ландийн, който трябваше да лети след около десет часа, посръбваше от една кутия кола. Ландийн държеше бутилките си в сейфа, предоставен му от военноморския флот за съхранение на секретни документи. За разлика от шкипера, те нямаха хладилник, така че пиеха без лед. След първата чаша Джейк дори бе престанал да разрежда алкохола с вода.
Графтън наблюдаваше как приятелят му отпива от кутията кола. Ландийн беше висок около шест фута и четири инча — близо до горната граница за пилотите — и имаше голяма физическа мощ, съчетана с плавни, бързи движения. В колежа минаваше за луда глава. В малката каюта изглеждаше огромен. Освен летенето, той отговаряше и за секция „Личен състав“ на ескадрилата — един старшина с петима писари. Единственото задължение на административен началник, което даваше вид, че му допада, бе раздаването на награди на изявилите се пилоти. Пишеше почетните грамоти и препоръките за медали, след което ги предаваше за одобрение и придвижване нагоре по етапен ред на началник-щаба Харви Уилсън. На бюрото си Ландийн държеше един речник, с който винаги се консултираше, докато изготвяше препоръките за награждавания. С удоволствие четеше някои от по-добрите си чернови на Джейк, за да му покаже, че всички военни и особено тези от флота, са „напълно изкукали“.
— Какво направихте над целта? — попита Сами, понеже вече беше чул, че Морган е ранен на връщане.
— Ами, знаеш как е нощем. Нямаше вторични експлозии, но Морг бе определил точно мястото с радара и всички системи го потвърдиха. Ако не сме улучили, не е било поради грешка от наша страна. Е, ние се целехме по няколко акра гора, която висшестоящите глупаци бяха решили, че е най-подходящото място за бомбардировка, но какво от това...
— План „Клечки за зъби“ — рече Сами. — Когато направим от всичките им дървета клечки за зъби, те ще трябва да се предадат!
— По дяволите, не може ли да обстрелваме нещо наистина съществено! В Северен Виетнам не може да няма цел, която да си заслужава риска! Морган умря, а нямаме нищо, което да доказва, че не е било напразно — дори вторична експлозия! — Джейк си наля още бърбън в чашата. — А шкиперът каза, че не можело да се направи нищо по въпроса!
Изправи се и закрачи напред-назад из малката каюта. Знаеше, че целите, които трябва да се атакуват, се спускат всекидневно отгоре и че по-нататък те се разпределят между различните ескадрили. Това беше работа на Отдела за Бойно планиране, който преценяваше как да извърши подялбата на целите в зависимост от възможностите и броя на самолетите, с които разполагаше в момента всяка ескадрила. Различните цели се завеждаха под съответен входящ номер. Така изготвеният списък се предаваше на плановиците на ескадрилите, които, след консултация с щабния офицер или командира на ескадрилата, определяха съответните екипажи. Нарядът за полетите се отпечатваше и пускаше под вратата на каютата на всеки пилот най-малко три, но за предпочитане четири часа преди първия полет за деня. След като се видеха в наряда, пилотите на А-6 и техните навигатори отиваха в Центъра за разузнавателна информация, където срещу кодовия номер получаваха снимки, карти на местността и евентуално радарни изображения на целта. Тази информация се подготвяше предварително от професионалните разузнавачи на ескадрилата, които не летяха, но бяха специалисти в набирането и подготовката на секретни материали. Като използваха всички данни, които можеха да получат, навигаторите планираха предстоящия полет, като обикновено пилотите също бяха там, за да следят подготовката. Най-често навигаторите избираха маршрути, които да избягват по-сериозните концентрации на зенитни средства на противника, набелязваха навигационни ориентири, измерваха разстоянията и изчисляваха времето за всяка отсечка от маршрута. Тяхна работа бе също така да свалят от картите всички необходими им данни, за да ги вкарат после в бордния компютър. Докато пилотите нарязваха и сгъваха по подходящ начин полетната карта, която щяха да вземат със себе си в кабината на самолета, навигаторите им, като използваха всичките си придобити умения след многобройните часове практика, нахвърляха скица на целта, както би се видяла върху екрана на радара. И понеже бомбардировачът щеше да се приближава към набелязаната цел с 500 възела, или над 800 фута в секунда, навигаторът имаше на разположение не повече от няколко секунди, за да определи точното място за атака измежду хилядите наземни обекти, които отразяваха радарната енергия и се появяваха върху екрана. Една грешка и бомбите щяха да попаднат не там, закъдето са предвидени, което щеше да означава, че полетът е бил абсолютно без резултат. Макфърсън бе истински магьосник на радара, припомни си Джейк. Беше притежавал забележителния талант да избира от обърканото изображение на обектите под тях точната сграда или ориентир, който им трябваше. „Не бомбардировката е проблемът, мислеше си Джейк, а незначителността на избираните обекти!“