Кампарели отпи една глътка.
— Трябва му лед. Изглежда, че — обясни той, — обясненията за мотивите ти са попаднали право в целта. В Белия дом считат, че не сме достатъчно агресивни. След около 24 часа президентът на САЩ ще обяви всеобща въздушна атака срещу Северен Виетнам. Никсън е дал разрешението си за използването на В-52 срещу целите на Север. Ще включим всичките си въздушни оръжия, с изключение на ядрените, за да направим на пух и прах цял Северен Виетнам. Без граждански цели, естествено, но ще атакуваме всички военни обекти, които имат някаква стойност. — Той поклати глава. — Висшите сили са решили, че ще изглеждаме като пълни кретени, ако изправим пред Военния съд един 27-годишен пилот, чиято грешка е, че е направил това, което лично президентът на Съединените Щати ни е наредил да извършим.
Джейк поклати глава. Значи Коупланд бе записвал имена и бе карал всички около себе си да се подмокрят от страх, просто за да е сигурен, че „ереста“ ще бъде изкоренена из основи. Морското чудовище бе почувствало бодването, беше се тръшкало и бесняло от яд, но го бе пощадило.
Кампарели продължи:
— Ти осъзнаваш грешката си. Огромна грешка беше! Единствената причина, поради която този път ти се размина, е че в момента войската си има големи проблеми с общественото мнение в Щатите — в сравнение с тях всичко, което някога е излизало в пресата за мафията изглежда просто като невинна приказка. Левицата ни смята за престъпници, десницата — за страхливци. Няма смисъл да раздухваме огъня още повече, като организираме и публичен военен съд. — Кампарели се размърда неловко на стола си — очевидно търсеше подходящите думи. — Войната е нашата професия. На мен лично вече ми се повръща от военни теоретици и анализатори, които не биха могли да се измъкнат невредими и от публичен дом!
— Може ли да цитирам думите ви, сър? — нервно се засмя Джейк.
— Мама му стара, естествено, че не! — Татенцето отпи още една глътка. — Ние сме професионални военни. От Началник-щаба на Флота надолу, всички правим това, което ни се нареди. Не може да бъде по друг начин — пък и не бих го искал! Но наш дълг ли е да не се подчиним при определени обстоятелства? Може би. Но къде? И кога? Ти, Графтън, не можеш сам да решаваш това!
— Разбирам.
— Можеш, обаче, да летиш! Каубоя ще ви включи двамата с Коул в полетите за тази вечер. Можеш да вземеш танкера, който беше определен за мен. А аз ще прекарам една спокойна нощ в леглото си най-после! — Той повиши глас. — Ландийн, вече можеш да влезеш!
Леко смутен, Сами влезе в каютата. Кампарели заговори:
— Графтън ще лети тази вечер.
Сами кимна. Шкиперът му направи знак да седне. Подаде му една чаша от мивката и му наля малко уиски, след което отбеляза разговорливо: — Снощи някой се е изсрал на фоксела.
— Не бях аз, шкипер! — побърза да го увери Сами. Франк Кампарели отпи от чашата си.
— И аз така реших. Ако мислех, че може да си ти, Сам, в този момент щеше да си на път за Щатите, закичен с отрязаните си тестиси на якичката. Но мисля, че следващият път, когато акостираме, няма да бъде лошо да останеш на кораба да правиш компания на Джейк. Я по-добре да са следващите два пъти!
— Но не съм го направил аз! — протестира Сами и щедро доля питие в чашата на шкипера.
— Не си ти, но идеята е твоя. Значи и ти си в кюпа. Ако някой те пита защо си наказан, можеш да му кажеш, че е станало, понеже съм намерил алкохол в стаята ви. От теб се очаква да си военноморски офицер, Сам, а не някой смахнат корабен плъх! — Той отпи още една глътка. — Много е добро!
Седяха в мълчание. След малко Кампарели видя пръстена в ръцете на Джейк и се пресегна към него. Повдигна диаманта към светлината и го завъртя бавно така, че камъкът да заискри. Накрая му го върна, без да каже нищо.
Татенцето свърши уискито и цигарата си едновременно. Угаси фаса си и изплакна чашата в умивалника. Спря за миг при вратата, преди да я отвори.
— Внимавай, Джейк! На момичето ще му трябваш цял! Вратата се затвори зад гърба му с леко прищракване.
ГЛАВА 23
Пресата в Щатите го нарече „Коледната офанзива“. Масивната атака на големите групи Б-52, които с грохот прелитаха и бомбардираха цял Северен Виетнам, целеше да върне упълномощените представители обратно на масата за преговори в Париж. У дома, в Америка, навсякъде се провеждаха протестни митинги: в някои университетски градчета избухваха дори истински бунтове. През последните дни на 1972 година Джейк Графтън прочете за бомбардировките и протестите в списанията и в „Чикаго трибюн“, които получаваше безплатно като участник в бойните действия. Всяка седмица, когато пакетите с вестниците пристигнеха, той ги разтваряше, подреждаше ги по реда на издаване и се заемаше с пълното им изчитане един по един.