Джейк на практика виждаше пропадането на стрелката на горивомера. Къде отиваше това гориво? Би трябвало да изтича през дупките, пробити от вражеските куршуми в отсека на левия двигател. Ако се възпламени, скоро ще се здрависваме с Кори Форд и Боксмън. Горивните камери и соплото сигурно все още бяха достатъчно горещи, за да възпламенят горивото. Джейк провери още веднаж системата за запуск и подаване на гориво, за да се увери, че възпламенителите в камерите не са под ток. Ключът беше на „Стоп“, въпреки че той не си спомняше кога го бе изключил — и слава богу, защото ако не беше, вероятно вече щяха да са мъртви!
Стрелката показваше 2300 паунда. На минута се губеха някъде към 300 паунда — част от които отиваха за десния двигател и част изтичаше през пробойните във въздуха. Джейк изчисли, че това правеше 18 000 паунда за час. Оставаха им осем минути — някъде към 50 мили.
Всяка пролетяна миля увеличаваше шансовете им да бъдат спасени, вместо да попаднат в плен. Спасителните хеликоптери на Военновъздушните сили биха могли да ги вземат от Лаос, докато в добре защитения Северен Виетнам хеликоптерът просто не би имал шанс.
Хайде, миличка! Не ни изоставяй точно сега!
Оставаха им 1800 паунда. Усещаше вътрешностите си свити на топка. Трудно му бе дори да мисли за дилемата, пред която бяха изправени.
— Скачал ли си преди? — попита той Тайгър Коул.
— Да, и си счупих крака.
Кошмарът, от който се страхуваха всички военни пилоти, най-накрая бе станал реален и за тях. Трябваше да катапултират над вражеската територия и да се опитат да оцелеят, използвайки единствено собствената си съобразителност и малкото, което носеха в спасителната си жилетка. Ако никой не дойдеше да ги вземе, ги чакаше сигурна смърт или затвор в някоя миниатюрна килийка. Да те вземат в плен бе равносилно на това да се погребеш жив.
1200 паунда. Лампата „Минимален остатък“ светна.
Вниманието му бе привлечено от някаква слаба светлина сред облаците. Джейк нагласи огледалото така, че да може да види по-добре. Точно под лявото му крило проблясваше колебаещ се жълт пламък.
— Горим! — изкрещя той. Трябваше да катапултират ВЕДНАГА.
— Още не! — каза Коул и протегна ръка пред гърдите на пилота. — Може би още няколко мили!
— Горящите реактивни самолети имат гадния навик да експлодират, нали знаеш! — отвърна Джейк. Пред очите му бе съответното изречение от ръководството за летателна експлоатации на А-6 Интрудър: „При визуално откриване на пожар — катапултирай!“
Носът на самолета пропадна надолу. Той дръпна лоста назад, но носът продължи да пада. В манометрите на хидравликата нямаше никакво налягане. Огънят бе стопил хидравличните магистрали.
Тайгър спря да говори по радиото и погледна Джейк.
Бавно, много бавно носът започна да се издига, но самолетът се извъртя наляво. Джейк разклати лоста и педалите. Никакъв резултат. Дявол 500 бе свършен.
Двамата се спогледаха.
Тайгър Коул протегна нагоре и двете си ръце, сграбчи основната катапултна ръчка и с бързо, рязко движение, я дръпна надолу към главата си. В следващата секунда вече го нямаше — изгуби се сред страхотния шум, бученето на вятъра и разлетелите се парчета плексиглас.
За последен път, по навик, Джейк обходи с поглед приборите, след което дръпна резервната катапултна ръчка между краката си. За частица от секундата, преди катапултната седалка да изхвърчи нагоре през плексигласовия фанар, Джейк зърна таблото и жълтите пламъци, които се отразяваха в огледалото; тази картина се вряза в паметта му завинаги.
Нещо го удряше по цялото тяло, блъскаше го в гърдите, ръцете, краката, врата. Той си даде сметка, че това трябва да бяха дъждовни капки. В същият момент парашутът се разтвори и здравата го разтърси точно през чатала.
След оглушителния шум, придружаващ катапултирането, сега наоколо цареше абсолютна тишина. Не се виждаше нищо. Той панически се пресегна към парашутните въжета, които се издигаха нагоре от раменете му. Бяха здрави като стомана. Успокоен, Джейк се опита да мисли.
Защо не виждаше нищо? Не бе ослепял — просто светлината не беше достатъчна. Като здраво се хвана за найлоновите въжета от двете страни на врата си, той остави времето да минава. За секунда слухът му долови лекото бучене на реактивен двигател.
Кислородната маска! Ако изпаднеше в безсъзнание от удара при приземяването и кислородът от аварийната бутилка свършеше, преди да се е събудил, той можеше да умре от задушаване. Трябваше да се отърве от маската. С дясната си ръка опита да напипа закопчалките, които придържаха маската към шлема. Беше загубил цялата си сръчност. Панически ужас сковаваше движенията му и заплашваше напълно да го обземе. Опита се да потисне паниката и да напипа мястото, където трябваше да се намират закопчалките. Намери ги, откопча маската и я захвърли в тъмнината под себе си. През цялото време с всички сили стискаше лявото въже на парашута.