— Тайгър, тук е Джейк. — Никакъв отговор. Продължи да опитва през интервал от една минута, докато най-накрая навигаторът му се обади.
— Ей, Джейк! — Въпреки че едва го чуваше, гласът на Тайгър изпълни пилота с огромна радост.
— Къде си?
— Откъде, по дяволите, да знам?
— Аз съм добре. А ти?
Гласът, който му отговори, звучеше уморено и слабо.
— Не съвсем. Не мога да се освободя от парашута си. По дяволите!
— Аз успях. Ще те намери. Дръж се, докато дойда при теб!
— На никъде не съм тръгнал!
Джейк намали звука на предавателя и завъртя фенерчето около себе си — отвсякъде го заобикаляха само дървета и храсти. Докато все още седеше, той намери една от бутилките с вода и я изпи цялата, като само веднъж спря, за да си поеме въздух. Водата бе топла, но поне отми соления сладникав вкус в устата му. Пиеше му се още, но беше по-добре да запази втората бутилка за по-късно, когато щеше да е още по-жаден. Завинти капачето на празната бутилка и я мушна обратно в жилетката си.
— Дявол 500, Дявол 500, чувате ли ме?
Сърцето на Джейк подскочи и той с треперещи ръце настрои радиото.
— Дявол 500 Алфа ви чува отлично!
— Дявол, тук Номад 17. Включи си маяка за тридесет секунди!
— Разбрано.
Джейк включи радиото на съответния режим и го обърна така, че антената му да сочи право нагоре. Така пилотът на Номада щеше да го засече с помощта на своя радиокомпас38. След 30 секунди Джейк отново превключи радиото си на приемане/предаване.
— Номад, тук Дявол 500 Алфа, засякохте ли ме? Да. Засякохме те. Идентифицирайте!
— Джейкъб Лий Графтън, лейтенант, 735994.
— Разбрано. Чакай.
Джейк седна и се остави да го обземе въодушевлението, породено от надеждата за скорошно спасение. Вече ни намериха! Ще ни спасят!
— Дявол, тук Номад. Заедно ли сте двамата? Ранени ли сте?
— Не сме заедно. Пилотът има дребни наранявания. Тайгър, ти как си?
Настъпилата тишина бе прекъсната накрая от техния спасител.
— Разбрано — не сте заедно и пилотът е леко ранен.
— Навигаторът ми не може да се освободи от въжетата на парашута си — обясни Джейк.
— Добре, Дявол Алфа. Не се предавайте! Ще се свържа пак с вас след няколко минути. Чакайте.
Въодушевлението бе заменено от разочарование. Сгушен в тъмнината, Джейк си припомни полета и отчете всяка направена грешка. Не трябваше да атакуват целта втори път. Трябваше да натисне бутона за аварийно изхвърляне и да се спасява към морето. Сега двамата с Тайгър можеха да си седят в спасителните лодки и да чакат да дойде Ангела. Да де, ама наоколо, в тъмната вода, щяха да обикалят акули...
— Дявол Алфа, тук е Номад. Включи си маяка за още тридесет секунди.
Джейк го направи.
— О’кей, Дявол — каза му пилотът на Номада. — Имаме горе-долу добра представа къде сте. Ще дойдем да ви вземем веднага, щом се развидели. Междувременно си намерете някоя дупка и се сврете в нея, момчета. Имате ли часовник?
Джейк погледна китката си. Луминесцентните стрелки на часовника му светеха в тъмнината. — Да, сега е 20.57.
— О’кей. Някой ще се свърже с вас в 10 и на всеки кръгъл час след това. Разбра ли?
Джейк потвърди и разговорът приключи. Той сложи предавателя до себе си и се опита да мисли. Първо трябваше да намери Коул и да го освободи от парашута. Но как щеше да го открие в тази джунгла?
Когато катапултираха курсът беше 250 градуса. Колко време бе минало между двете катапултирания? Спомняше си съвсем точно каква скорост отчиташе в онзи момент скоростомерът — 245 възела. Беше скочил може би секунда или две след навигатора си. Опита се да сметне какво се получава, когато обърнеше скоростта във фута за секунда, но се отказа и реши, че едва ли бе повече от хиляда фута. Колкото дължината на палубата за излитане на Шило, а може би дори по-малко. Коул се намираше някъде на около 1000 фута от мястото, където седеше той.
Извади компаса си, разви парашутното въже, с което го бе обвил преди много време и го провеси на врата си.
Преди да тръгне, Джейк отново огледа цялото си тяло. По коляното и гърдите му имаше кръв, но тя бе започнала да се съсирва. В спасителната си жилетка имаше и руло бинт, който той уви около коляното си, върху летателния и противопретоварващия костюм. За раната на гърдите си за момента не можеше да направи нищо, но пък и тя все още не го болеше много.
Джейк взе фенерчето и радиото и като използва за опора ствола на едно дърво, се изправи на крака. Беше сгрешил. Болката в гърдите бе ужасна. Прехвърли част от тежестта си върху ранения крак и той поддаде. Трябваше да направи всичко от начало. Адреналинът му вече падаше. Лицето му пулсираше, а гърдите и коляното го боляха страхотно. Ударите, които бе получил, докато бе падал сред клоните на дърветата го караха да изпитва болка във всичките си мускули. Все пак откри, че ако свива ранения си крак, може да куцука някак си. Погледна компаса и тръгна.