На картата бе отбелязан път, който минаваше през Сам Нуа и водеше на запад, към горния край на Меконг и Долината на Гърнетата. Едно от северните разклонения на пътя на Хо се виеше през долина, която, както Франк Алън предполагаше, щеше да е покрита с гъста растителност, обградена с карстови варовикови скали. Щом имаше път, щеше да има и хора. Хора, камиони и пушки. Той написа думата „напалм“ и дебело я подчерта.
Джейк отговори на повикването в 23.00 часа, но Тайгър мълчеше. Въпреки че от въздушния команден пункт се бяха опитали да окуражат Джейк, преди да прекратят радиовръзката, Графтън продължаваше да се чувства самотен в отчаянието си. Не само че прекрасно си даваше сметка за опасността, която ги грозеше двамата с Коул, но и усилията през последния час го бяха изтощили напълно.
Желанието да пие и да изпуши една цигара го накара да се размърда. Реши, че водата може да почака, но неистово му се пушеше. Обърса мръсните си ръце в панталоните и затърси цигари из джобовете си. Наполовина пълният пакет в джоба на ръкава му бе мокър и смачкан. Хвърли го на земята, но после се сети, че по-късно ще изсъхне и го прибра отново. В долния ляв джоб на противопретоварващия костюм намери неотварян пакет цигари и запалка. С треперещи ръце разкъса целофана.
Беше прекрасно да вдиша дима, но когато трябваше да го издиша, остри болки пронизаха носа му. Издиша дима през устата, след което жадно всмука цигарата отново.
Димът! Ами ако жълтите го подушеха? Едва не угаси цигарата, но после реши, че страховете му са силно преувеличени. Все пак извади револвера си и го хвана така, че пръстът му да е на спусъка, а цевта да сочи напред в пълната тъмнина, която отвсякъде го заобикаляше. Единствената светлинка в мрака бе горящия край на цигарата му.
Тежестта и формата на оръжието му помогнаха да се успокои. Хладната стомана на барабана, плавната извивка на прицела, грубата дървена дръжка, назъбеното петле — всичко това му вдъхваше чувство за сила и сигурност. Но на фона на автоматите, с които би могъл да го нападне някой виетнамски взвод, пистолетът му би изглеждал като детска играчка. Въпреки това той се чувстваше много по-добре, стиснал револвера в ръка.
Спомни си за пръстена, който бе купил за Кали. Потупа левия джоб на ръкава си и усети, че е там — тъничък и твърд на пипане. Извади го и се увери, че камъкът е все още в обкова си. После върна пръстена обратно в джоба и дръпна докрай ципа.
Пушеше, стискаше револвера си и се вслушваше в нощната джунгла. Опита се да мисли. Трябваше да открие Тайгър и да му помогне, колкото можеше. На сутринта, когато пристигнеха Сендите, щеше да ги насочи към себе си. След като Сендите засечаха точно местоположението им, щяха да дойдат хеликоптерите Джоли Грийн и да ги измъкнат от този ад. Тайгър щеше да бъде издърпан пръв — с носилка. Джейк щеше да изчака на земята. После екипажът на хеликоптера щеше да му спусне яркооранжевата специално пригодена за преминаване през гъста растителност кука. Добре, това е, което трябваше да стане. Сега да видим как точно щеше да се осъществи на дело!
С помощта на фенерчето се огледа наоколо за пръчка, на която да може да се опира при ходене. Откри нещо подходящо и отряза с ножа си намиращия се близо до земята клон. После го сряза така, че да бъде дълъг около 6 фута. Като се опираше на него, той се изправи на крака. Погледна компаса на светлината на фенера си и закуцука в посока изток.
Падаше често. Всяко повдигане на крака за поредната крачка бе равносилно на истински подвиг. Държеше се за пръта с две ръце, като притискаше фенера между дървото и дясната си ръка. С мъка вървеше по неравния терен, покрит с гъста, трудно проходима тропическа растителност. Напълно забрави за компаса — сега цялата му мисъл бе заета да придвижва някак си единия си крак пред другия. Скапан от умора, той губеше все повече и повече време, за да стане след всяко ново падане. Фенерчето падна, но Джейк дори не забеляза. В главата му, скована от болка и умора, имаше само една мисъл: — Трябва да намеря Тайгър Коул!
След като измина цяла вечност, Джейк се спъна и падна в малко поточе, като удари счупения си нос в някакъв камък. Болката надви умората, а студената, бързо течаща вода в миг го ободри. Джейк започна да пие — на малки глътки, като си поемаше дълбоко въздух между тях. Когато утоли жаждата си, той се претърколи по гръб във водата.
Трябваше да продължи. Да намери Тайгър Коул. Това бе единственият смисъл на живота му в момента. Опита се да напипа пръта си, но не успя да го намери. Събра всичките си сили, обърна се по корем и започна да пълзи. Носът му сякаш се блъскаше във всеки издаден клон по пътя му, а раненото коляно като по чудо намираше всички камъни, за да се удари в тях.