Сега чакането бе още по-трудно. Върховете на облаците горяха с червен огън. Алън погледна надолу към процепите в облачната пелена, чудейки се какво ли ги очакваше, когато започнеха снижението.
Какво бе станало с двамата летци през нощта? Щеше ли да ги посрещне зенитен огън? Той забарабани с пръсти по фанара отстрани и засвири с уста някаква безименна мелодия.
Грохотът на двигателите на Скайрейдъра, летящ малко над върховете на дърветата, събуди Джейк от дълбокия му сън. Лежеше буден и се вслушваше в отдалечаващия се шум. Тъмнината на нощта сега бе заменена от сивкав полумрак. Потърси предавателя си и го включи. Първата му, прибързана трансмисия не даде никакъв резултат. Вторият път прогърмя нечий силен глас:
— Дявол 500, тук Сенди. Дай ми маяка за 30 секунди, ако можеш.
— Прието — с изтръпнали пръсти Джейк завъртя съответните копчета.
— Засякохме те. Включи на 282.0.
— Разбрано. — Джейк превключи на резервната аварийна честота. Чу: „...и парашутът е на около петдесет ярда северно от пътя.“
Джейк натисна копчето за предаване. Беше му трудно да говори.
— Сенди, тук Дявол 500 Алфа. Преди минута над главата ми мина един Спад. Точно над мен. Боже, как се радвам, че сте тук!
Отвърна му уверен, весел глас:
— Добро утро, Дявол Алфа. И ние се радваме, че сме тук. Време е за идентифициращите въпроси. Кой е най-добрият автомобил на света?
— Шевролет от ‘57-ма.
— И какъв е цветът на най-хубавия автомобил на света?
— Син.
— Изчакайте. — Джейк дишаше толкова учестено, че трябваше да положи големи усилия, за да се успокои малко. — Дявол Алфа, виждаме парашут на около 50 ярда северно от пътя. Близо ли си до него?
Джейк се огледа. Заобикаляше го единствено джунгла. Отчаян, той отвърна:
— Не знам.
— Добре, сигнализирай ми още 15 секунди, а после внимавай и ми кажи, когато следващият самолет мине близо до теб.
— Прието.
Сърцето му биеше с все сила. Джейк се вслуша в дълбокия тътен на буталните двигатели — гърлените, обещаващи спасение звуци сякаш идваха от всички посоки.
Растящата възбуда го караше да скочи и да затича, но той изчака, напрегнал слух, за да долови двигателя, който се чуваше по-силно от останалите. Звукът на приближаващ се двигател се усили и Джейк се напрегна още повече. Протегна врат нагоре, като се опитваше да види нещо над гъстата гора, издигаща се на повече от 200 фута над него. Невъзможно! През балдахина от листа не се виждаше дори частичка от небето.
— Приближавате се — изкрещя той в микрофона. Самолетът бе почти над него. Шумът от двигателя се усили, достигна до кресчендо и го отмина.
— Сега — извика Джейк. — Току-що прелетяхте над главата ми. — Не беше видял самолета.
Бученето на двигателя бързо се отдалечи.
— О’кей. Намираш се на около 40 ярда западно от парашута. Нека бъдат 40 ярда на северозапад. Парашутът е на петдесетина ярда северно от шосето, което върви от изток на запад. Вероятно може да се види от пътя. Това твоят парашут ли е?
Джейк подскочи.
— Божичко! Може да е на навигатора ми — Дявол Браво. Може би. — Това „може би“ прибави просто, защото изведнъж се сети за нощното си безцелно скитане наоколо.
— Успяхте ли да се свържете с Дявол Браво?
— Не.
Джейк се изправи на крака и погледна компаса си, който продължаваше да виси на врата му.
— Сенди, това сигурно е парашутът на навигатора ми. Ще отида да проверя. Моят трябва да е някъде на запад от тук.
Джейк закуцука на югоизток. Мили Боже, нека Тайгър да е под онзи парашут!
— Джейк, сещаш ли се за името на общия ни приятел от Тексас? Тексас?
— Каубоя! — Кой, по дяволите бе този? Дали не е Франк Алън?
— Ами да. Така се казваше, наистина! Слушай ме сега внимателно, Джейк! Намираш се близо до път, който има вид на доста използван от жълтите. Още никой не е започнал да стреля по нас, но врагът е някъде долу и със сигурност те търси.
Уплашен до немай-къде, Джейк прехвърли предавателя в лявата си ръка и намали звука. В дясната хвана револвера.
— Внимавай, Джейк!
— Добре. — прошепна той.
Продължи да върви напред. Най-накрая го видя — белееше се сред листака. Слава Богу, че не беше на върха на някое дърво, защото жълтите отдавна да го бяха открили! Значи Тайгър висеше на 100 фута от земята. Джейк замръзна на място и се заслуша. Сърцето му биеше до пръсване. Влагата му пречеше да диша дълбоко и той се задъхваше. Чу шумоленето на листата, но то явно бе причинено от лекия вятър във върховете на дърветата. Коляното му пулсираше. Наведе се и го докосна с опакото на ръката си — проряза го остра болка. Мамка му! Понечи да пристъпи напред, но после се спря и провери пистолета си. Несъзнателно бе дръпнал петлето. Ако се спънеше, револверът можеше да гръмне по погрешка. Той пъхна под мишница предавателя и използва палците на двете си ръце, за да върне петлето обратно.