В следващия момент вече бе извън артилерийския обстрел и летеше ниско над върховете на дърветата. Само няколко от осемнадесетте цилиндъра все още работеха. Скоростта му бързо намаляваше и той се носеше към дърветата. Натисна бутона за аварийно освобождаване на товара и оръдията му паднаха на земята. По навик погледна към скоростомера, но там, където преди се бе намирал този уред, сега зееше изпълнена със стърчащи оголени жици дупка.
Изобщо не усещаше левия си крак. Когато се опита да натисне педала, самолетът отказа да му се подчини. Време беше да си върви. Дръпна ръчката за катапултиране. Не се случи нищо.
Мили Боже! Прекалено ниско бе, за да скача! Беше на не повече от 300 фута над върховете на дърветата!
Пътят! Може би щеше да успее да приземи старото момиче върху пътя. Машината се задъхваше, губеше все повече скорост. Той обходи с очи терена отляво, опитвайки се да открие ивицата утъпкана земя.
Ето я, успоредно на него, но прекалено далече. Прекалено, прекалено далече!
Бутна ръчката за задкрилките надолу, изцеди и последната унция от подемната сила, докато те бавно се спускаха.
Нямаше да успее! Когато върховете на дърветата изникнаха на едно ниво с разпадащия се самолет, Франк Алън изключи двигателя. Дърветата погалиха желязната птица, която подскочи за последен път и се мушна в клоните им.
Франк Алън залитна с всичка сила напред. Пред очите му причерня и светът изведнъж се изгуби.
Когато чу предавателят му да обявява за първи път „ще обстрелваме“, Джейк легна до навигатора си, надявайки се, че скалата и близките дървета ще бъдат достатъчно сигурна защита. Коляното го болеше страхотно.
Сега вече, на дневна светлина, той провери дали револверът му е зареден с истински, а не със сигнални патрони. После прегледа и оръжието на Тайгър — автоматичен Колт, калибър 45. Дръпна затвора докрай назад и зареди. Остави петлето вдигнато и постави на предпазител.
Когато го застигна грохотът от оръдията на Скайрейдъра, Джейк зарови глава в ръцете си. Големите куршуми можеха да преминават през дървета и храсти, да рикошират от земята и скалите. Един от дебелите колкото палец куршуми можеше да разкъса човек на две.
Чу насечения гърмеж на 23-милиметровото оръдие на жълтите, както и коментарите на пилотите по радиото. Вдигна глава и се опита да определи къде точно бе разположено оръдието, но не успя, защото звуците отекваха из цялата долина. Чу бученето на буталните двигатели и постоянно нарастващото трещене на присъединяващите се към обстрела нови и нови оръдия. После врявата рязко спря и Джейк долови глухото, неравномерно туптене на издъхващ двигател.
Сърцето му препускаше лудо в гърдите. Джейк усещаше кръвта му да пулсира в слепоочията и разбития нос.
Чу трясъка на падането — болезнен удар, последван от измъчената, продължителна агония на блъскащ се, огъващ се, трошащ се метал. Последвалата тишина бе направо злокобна.
Пилотът диво се огледа около себе си. Къде бе станала катастрофата? Кой самолет бе това? Беше ли се измъкнал навреме пилотът?
По радиото му казаха, че е бил самолетът на Франк Алън и че той не е успял да скочи. Джейк си помисли, че трябва да отиде при него и да му помогне. Заклещен в останките от самолета, Алън може и да беше още жив. Но се страхуваше да остави Коул сам. Ами ако северновиетнамците дойдеха, докато него го нямаше?
Дяволите да го вземат! Заудря с юмруци пръстта, бесен пред своята безпомощност. Бяха хванати в капан и сега жълтите ги ползваха като примамка за Скайрейдърите и въртолетите. Всичко ставаше по негова вина. Не трябваше да опитва да бомбардира целта втори път! Вместо това по-добре да бе избягал към морето! Псуваше и проклинаше собствената си глупост. Сви здравия си крак нагоре и го прегърна, като тихо стенеше.
Някъде там, пред Франк Алън, проблясваше светлинка — ярка, позната светлинка. Опита се да се сети къде я бе виждал преди, но паметта му бе като празна стая. Чуваше нещо, което му напомняше на капещ кран на чешма.
О, светлината трябва да бе слънцето! Ами да, слънцето! Явно облаците се бяха разкъсали и слънцето се беше издигнало високо над хоризонта.
С върховно усилие на волята той отвори очи. Седеше в пилотската кабина, но приборите не си бяха по местата. Зеещите дупки на таблото пред него смътно го тревожеха и той се опита да си изясни защо. Малко по малко успя да подреди разбърканите картини в паметта си. Очите му отново се помръднаха. Самолетът лежеше сред червена кал — грозна просека насред джунглата. Опита се да раздвижи ръце. Не стана. Изобщо не ги чувстваше. Значи бе минал през дърветата, за да стигне накрая до пътя. Може би точно заради това бе останал жив.