Защо не можеше да се движи?
Успя някак си да наведе глава напред и да погледне надолу. Долният ръб на приборното табло почти докосваше предната част на седалката. Лостът за управление се бе забил в таблото, силно изкривен. Краката му бяха заклещени под таблото, а от пилотския му костюм капеше кръв. Таблото се намираше там, където трябваше да са краката му.
Не виждаше лявата си ръка. Тръгваше от рамото му, но после се губеше някъде зад седалката. Самата седалка се бе отскубнала от мястото си. Е, поне дясната му ръка изглеждаше цяла. А това вече беше нещо.
Усилието да придвижи дясната си ръка изискваше повече воля и енергия, отколкото имаше в момента. Главата му отново се килна назад.
Нещо капеше. Какво? Дали не беше гориво, изтичащо от разкъсания резервоар? После видя червеното петно върху козирката над приборното табло. Металът бе вдлъбнат. От главата му ли? Наистина, усещаше лицето си мокро. Капенето продължаваше. Той с любопитство люшна глава напред още веднъж. Сега вече го видя — отпред върху спасителната му жилетка имаше петно кръв; от брадата му капеше кръв. А, да, и визьорът на шлема му липсваше — сигурно се бе счупил.
Сега, когато любопитството му вече беше задоволено, той отново клюмна с глава назад и остави мисълта си просто да се рее, без да се спира на нищо конкретно. Очите му се приковаха върху дърветата край пътя. Видя златните снопове светлина по местата, където слънцето осветяваше леката мъгла. Слънчевите лъчи проникваха над таблото през дупката, която някога бе представлявала предното стъкло на фанара, и топлеха лицето му. Слънцето не се ли намираше зад гърба му, докато летеше, малко преди да го ударят? Явно при жестокия сблъсък със земята самолетът се бе завъртял на 180 градуса. Отбеляза си наум този факт и веднага го забрави, като реши, че сънят е много по-важен за момента.
Не, не биваше да спи! Жълтите щяха скоро да дойдат. Но какво можеше да направи? Не се сети за нищо подходящо и проблемът изхвръкна от главата му. Вторачи се в разхождащото се по горния край на командното табло насекомо.
Жълтите щяха да дойдат по този път. Проблемът отново стоеше пред него и този път той му обърна внимание. Те никога нямаше да се опитат да го измъкнат от тази развалина, а той самият по никакъв начин не би могъл да го направи сам. Може би екипажът на спасителния хеликоптер щеше да успее да го изкопае. Но той прекрасно си даваше сметка, че всеки подобен опит би бил фатален за евентуалните му спасители.
Направи нечовешко усилие, използвайки цялата сила, която можеше да мобилизира, и накара дясната си ръка да се премести от скута му към кобура, закопчан на бедрото. Усети твърдата, студена дръжка на пистолета.
Работата беше изтощителна, така че той отново си почина, като притвори очи под изпичащото слънце. Лошо, че стана така. Какво щеше да каже тя, когато научеше? Всичко уж бе толкова хубаво. Защо тогава го бе напуснала?
Болката отново започна. Все едно, че някой бе забил нож между плешките му. Вероятно щеше да го боли все повече и повече.
Като стисна зъби, той накара дясната си ръка да извади пистолета от кобура и да го положи в скута му. Не можеше да направи нищо повече. Раздвижването на рамото бе увеличило болката в гърба и лявата му ръка. Потта се стичаше в очите и устата му. Усети соления ѝ вкус.
О, сега вече стана страшно — разкъсващата болка сякаш го режеше на парчета.
Болеше го все по-силно с всяка изминала минута. Премига, за да махне потта от очите си и се опита да възроди някои спомени, да мисли за неща, които някога беше обичал. Но бе много трудно да задържа бягащите му картини.
Нещо се движеше в края на пътя, в дълбоките сенки, където слънцето все още не бе проникнало. Очите му забелязаха движението, но не можеха да фокусират скритата фигура. Бавно, но сигурно на слънцето излезе човек, облечен в тъмни дрехи. Държеше пушка, насочена право към Франк Алън.
Пилотът проследи мъжа с очи. Азиатецът беше висок, прекалено висок. Перспективата бе явно погрешна. Ами да, тялото на самолета лежеше на земята, вместо да стои на колесниците си.
Тишината бе смутена от шум на двигател. Войникът погледна към небето, готов да затича, но после очевидно промени решението си и продължи бавно да напредва към кабината. Сега вече Франк можеше да види очите му. Най-накрая той стъпи върху остатъка от лявото крило и погледна през счупения фанар към заклещения вътре пилот. Ухили се и разкри два реда жълти, изпочупени зъби.
Пистолетът в скута на Франк изгърмя и мъжът падна назад с изражение на огромна изненада.