Пистолетът бе изчезнал. Откатът се бе оказал прекалено силен за немощната му ръка. Зачака войника да се изправи. Болеше го всяко вдишване.
Може би го беше убил.
Франк наведе глава напред и потърси пистолета. Сигурно беше изпаднал през тесния процеп между седалката и таблото от дясната му страна. Между предната част на седалката и таблото имаше луфт, широк около половин инч.
Ти си безмозъчно лайно, Франк! Трябваше да застреляш себе си!
Чу над главата му да профучават няколко Скайрейдъра, летящи на пълна газ. В далечината се деряха двадесет и три милиметрови оръдия. След секунда долови и приглушения пукот на избухващия напалм.
Предавателят! Аварийното му радио беше в спасителната жилетка. Повдигна нагоре здравата си ръка и хвана ципа. Беше толкова слаб, че не можа да го помръдне. Като не можеше повече да държи ръката си в това положение, той се облегна назад и се вслуша в туптенето на сърцето си. Най-накрая опита отново. Този път успя да разкопчае ципа и да вземе радиото.
Очите му бяха пълни със сълзи от болка. Стисна зъби и започна да мига, за да може погледът му да се проясни.
Божичко! Толкова го болеше!
Дишането му бе учестено и повърхностно; всяко издигане на гърдите сякаш забиваше остър нож все по-надълбоко във вътрешностите му.
Неспособен да повдигне предавателя до устните си, той стисна микрофона и се опита да говори:
— Тук Сенди едно — от устата му излезе само хриптящ шепот. От усилието го проряза нова, огнена болка.
— Сенди първи, добре ли си? Извън пилотската кабина ли се намираш?
Стегна се до краен предел и като стисна копчето за предаване, повдигна радиото с няколко инча към устните си.
— Не. — Пое си въздух. — Заклещен съм. С мен е свършено.
— Дръж се, Франк. Хеликоптерите ще бъдат тук след около половин час. Ще надупчим района, а после ще те измъкнем. Не се предавай!
По бузите на Франк Алън се стичаха сълзи. Бартлет беше много слаб лъжец. Не можеше да повика хеликоптерите, преди да са направили долината на пух и прах. А това можеше да отнеме часове.
— Няма да издържа, Боб... Помогнете ми веднага!
— Ще трябва да почакаш, Франк. Ще ги държим настрани от теб, докато не дойдат хеликоптерите.
— Бих го направил и сам, Боб... но не мога! Исусе, Боб... Бих направил същото за теб...
Напрежението му дойде твърде много. Ръката му се отпусна в скута. Хапеше устните си и кръвта от тях се смесваше с тази, която все още се стичаше от челото му.
Някъде много дълбоко от вътрешността му се откъсна тиха въздишка. О, Боже! Исусе, грешен съм. Божа майко да се слави твоето име, о Исусе, разкъсвам се на парчета, и ти умря заради мен и аз признавам греховете си и моля твоето опрощение и пресвета дево майко господна спри тази болка...
Чу рева на големия звездообразен двигател, който заглуши писъците му. Скайрейдъра бе точно над слънцето. Видя проблясващите на слънчевите лъчи лопати на витлото и просветванията на оръдейните дула отпред на крилата. После дойде абсолютната тъмнина.
ГЛАВА 26
Джейк Графтън лежеше на земята, свит на две край предавателя си. Беше чул всичко: молбата и стенанията, дългото отсечено трещене на двадесетките, а после пълната, мъртвешка тишина. Заради него бе загинал един човек.
До съзнанието му достигна далечен вой на реактивни двигатели. Приближаващият се звук ставаше все по-силен и по-силен. Самолетите бичуваха джунглата със стоманения си камшик. Оръдейните снаряди помитаха и разкъсваха всичко по пътя си, избухваха бомби, профучаваха ракети, пукотът на 23-милиметровите противовъздушни оръдия пулсираше през короните на дърветата. От време на време до него достигаше пращенето на напалм. Насред тази буря, Джейк загуби напълно представа за времето. В душата му продължаваха да отекват последните думи на пилота на Скайрейдъра. Жалостивите му молби се врязаха в паметта му, както нищо друго в живота му до сега.
Чакаше там, в калта, и вонята на тропическия хумус проникваше през счупения му нос. Противовъздушните оръдия замлъкнаха; вероятно, реши Джейк, войниците бяха загинали под изсипалия се от небето дъжд от огън и стомана. Накрая дори накъсаният рев на двадесетмилиметровите оръдия утихна, понеже стрелците в самолетите бяха открили, че вече няма по кого да стрелят.
Джейк извърна глава и погледна Тайгър Коул, който продължаваше да лежи в същата поза, в която го бе заварил Графтън, а мощните му гърди продължаваха да се надигат и спускат. Сърцето му продължаваше да се бори за живота си.
— Джейк? — изграчи Тайгър. Пилотът се изправи на здравото си коляно, за да може навигаторът да го види. — Не би могъл да направиш нищо друго за онзи мъж, Джейк, освен това, което стори за него приятелят му!