Какво ли можеше да пише на Шарън Макфърсън? Скъпа Шарън, съжалявам, че убих съпруга ти. Как изобщо да изрази с думи състоянието си? Нейният свят е разбит на парченца, а той, виждате ли, „съжалявал“! Ръцете му продължаваха да треперят. Реакция след шока, реши той. Взе един лист и го сложи върху разперените си пръсти. Хартията вибрираше. И тя, както всичко друго в неговия живот — целите за бомбардиране, случилото се с Морган — бе извън неговия контрол. Вторачи се в сенките из стаята. Припомни си какво изразяваше лицето на Морган, как се опитваше да заговори, кръвта. Кръв имаше навсякъде. Човешкото тяло съдържа толкова много кръв! Може би и хората, които двамата с Макфърсън бяха убили, бяха кървили така. А може би бяха умрели на място от взривната вълна. Това той никога нямаше да узнае.
Задъвка края на молива — главата му бе точно толкова празна, колкото и белият лист хартия пред него. Какво се казва на една вдовица и майка? Скъпа Шарън, атакувахме абсолютно безсмислена, незначителна цел и сега трупът на съпруга ти лежи в хладилника на моргата. Много съжалявам, че е мъртъв: съжалявам, о, толкова съжалявам, но това няма да го върне обратно, а ние двамата с теб и неговото момченце трябва да продължим да живеем въпреки всичко. Какво се казва на вдовицата на човек, спасил живота ти?
По онова време и двамата още бяха много млади и самолетоносачът бе далеч напред в бъдещето им. Този ден бяха приключили обучението си и рамо до рамо бяха прекосили паркинга на път към новия хангар, новата им флотска ескадрила. По някакво стечение на обстоятелствата бяха определени да летят заедно.
Полетът без инструктор все още беше ново преживяване за тях. Едва бяха започнали да се опознават — точно като двама младоженци по време на меден месец. Меденият им месец завърши тази нощ.
Летяха на юг, успоредно на брега на Вашингтон, на 20 мили навътре в морето. Слънцето бавно угасваше на западния хоризонт. Небето вдясно от тях полека-лека се предаваше на нощта, преливайки от жълто към оранжево и червено. Вляво дебелата облачна пелена отразяваше постоянно намаляващата дневна светлина. Сините и морави отрязъци небе, които се виждаха между облаците, бавно потъмняваха до черно.
Минаха устието на река Колумбия и продължиха още 80 мили на юг. Джейк дръпна ръчките и започна да снижава. Когато стигнаха 5000 фута, Морган даде знак за завой и пилотът зави на изток, към брега, като продължаваше да се спуска надолу.
На 1000 фута премина хоризонтално и установи скорост 360 възела. Гмурнаха се под облаците. Вече беше напълно тъмно. Джейк включи режима за следене на релефа на своя радар и завъртя задатчика за височина на 1000 фута. Върху дисплея се появи графично изображение на релефа, генерирано от компютъра, който ползваше данните от радара. Картината представляваше поредица от криви, маркирани по отдалечение. Първата от тях, в долния край на дисплея, бе пресечена с вертикална, разграфена за височината линия. Така се създаваше илюзия за обемност на изображението. Задачата на пилота бе така да управлява самолета, че да държи директора на компютъра върху избраната чрез задатчика вертикална метка. По този начин самолетът щеше да лети по траектория отстояща на 1000 фута от релефа във всеки момент и нито фут по-ниско.
Преди да влязат много навътре над сушата, попаднаха в облаци. Проблясващите светлини на крилата на самолета се отразяваха в облачната пелена и като просветваха в кабината, разсейваха вниманието на пилота. Той ги изключи. Морган Макфърсън бе притиснал лице към тубуса на своя радар и вероятно изобщо не си даваше сметка, че са навлезли в дебел облачен слой. Учебната програма гласеше, че точно този маршрут през планините край брега не бива да се изпълнява, ако няма условия за визуален полет. Графтън го знаеше, но въпреки това реши да продължи напред. Страхът можеше да бъде преодолян само очи в очи с опасността.
Няколко минути по-късно самолетът вече следваше извивките на някаква долина и Джейк обилно се потеше. Концентрира вниманието си върху дисплея. Всяка секунда картината на дисплея се променяше и той трябваше своевременно да преценява тенденцията в промяната на планинския терен, да съобразява своите команди с нея, като заедно с това извършва и необходимите корекции по курс. Изкуството в случая бе да избере точната скорост на промяна на траекторията. Стичащата се по челото му пот попадаше право в очите. Без да вдига глава от радара, Макфърсън информираше Графтън за това, какво вижда.