— В долината сме..., чисто е пет мили напред, отстрани има планински вериги... долината завива надясно... след две мили направи десен завой... височината ни е добра... започни десен завой... увеличи наклона... добре... сега право нагоре...
Прелетяха над масив, за да навлязат след пет минути в следващата долина, която се разширяваше към пустинята. Отначало завоите бяха много резки, и на пилота не му се слизаше много надолу, но след като долината се разшири, той снижи така, че директорът застана на зададената височина и радиовисотомерът отчете 1000 фута.
— Добре... планините се отдалечават... дръж този курс... теренът изглежда чист...
Завиха към едно езеро отстоящо на около 70 мили разстояние. На половината път до там Макфърсън вдигна глава от радара и започна да вкарва координатите на следващия им завой в компютъра.
След страхотната концентрация през последните 15 минути, пилотът несъзнателно се отпусна, пое си дълбоко въздух и провери двигателите и горивото, докато Макфърсън работеше с компютъра и сверяваше данните с тези от коленния си планшет. Доволен от това, че всичко бе наред, навигаторът отново се върна към радара си и диво изкрещя:
— Тегли!
Сега вече и Джейк погледна към дисплея си. Бяха мъртъвци. Директорът бе заковал в горната част на дисплея и почти бяха застъпили поредната хоризонтална крива. Веднага бутна напред ръчките и дръпна назад лоста. Хвърли поглед към радиовисотомера. Стрелката подминаваше 200 фута. Отиваме си!
Сирената за опасно сближение със земята се включи. Стрелката падна под 100 фута. Лостът бе докрай назад.
Това значи било умирачката!
Стрелката на висотомера падна на 50 фута, задържа се за момент там и започна да се покачва. Джейк отново обърна очи към дисплея си. Двайсет градуса тангаж. Продължи да държи лоста назад. Стрелката на висотомера тръгна по посока на часовника. Не можеше да отпусне лоста. Тангажът растеше 40... 50... 60... 70 градуса.
При 80 градуса усети сривното13 тресене и чак тогава върна лоста в неутрално положение.
200 възела и скоростта продължаваше да пада. Вече бяха на 9000 фута.
Вторачи се в инструментите. Трябваше да направи нещо! Изкачваха се почти вертикално и скоростта непрекъснато падаше!
— Давай, Джейк! — долетя до него спокойният глас на Морган.
Пилотът наклони самолета на 90 градуса и започна да отпуска носа към хоризонта. Бавно, много бавно носът тръгна надолу и скоростта отново започна да се покачва. Когато носът се изравни с хоризонта, Джейк изправи крилата.
Намираха се на 13000 фута. Целият трепереше и не можеше да се овладее. Какво бе направил? За малко да убие и двамата!
Морган явно усети в какво състояние се намира колегата му. Включиха на автопилот и докато самолетът бавно кръжеше, а Джейк продължаваше да трепери, Морг му говореше и говореше. Никога не успя да си спомни какво точно му бе казал тогава. Макфърсън говореше само за да може Джейк да чува успокояващия тон на гласа му. Не спря да приказва, докато пилотът не преодоля паниката си. Когато накрая се приземиха, Морган нито веднъж не спомена случилото се, не докладва на никого за едва разминалата им се катастрофа. Просто на паркинга отвън стисна ръката на Джейк и му се усмихна за довиждане.
Тогава той бе спасил живота и на двама им!
А сега бе мъртъв. Две години и хиляди прелетени мили по-късно той вече не беше между живите.
Джейк започна да пише. След три неуспешни опита, най-накрая докара нещо, което ставаше за писмо. Не че беше много хубаво, но не можеше да измисли нищо по-добро от това. След още две чернови вече подготви писмото, което щеше да подпише с чиста съвест.
Скъпа Шарън,
Сигурно вече си уведомена, че Морган загина при боен полет. Той бе убит при една нощна бомбардировка над Северен Виетнам и изпълни по възможно най-добрия начин своя граждански дълг. Този факт няма да запълни огромната празнина след неговата смърт, но затова образът му ще блести още по-ярко и завинаги в моята памет. Летях с Морган повече от две години. Прекарали сме заедно във въздуха над 600 часа. Познавах го толкова добре, колкото изобщо е възможно да познаваш друг човек. И двамата обичахме да летим и тази наша обща любов още по-силно скрепяваше приятелството ни. Точно защото го познавах така добре знам за огромната обич, която той хранеше към теб и Боби. Разбирам също и неизмеримата трагедия, която смъртта му представлява за теб. Съчувствам ти с цялата си душа,
13