Джейк.
Какво щеше да си помисли тя, когато прочетеше писмото му? Дали ще го запази, за да го препрочита в бъдеще, когато реши да възкреси миналото? Дали 10 или 20 години по-късно, през някой прохладен пролетен ден, докато почиства тавана, ще намери тази забравена реликва от отдавна минали дни? Тогава хартията му ще е пожълтяла от времето. Сигурно ще си припомни мига, в който го е получила, как е изглеждало тогава то — писмото, сложило край на младежките ѝ мечти, убити в една далечна страна в името на отдавна забравена кауза. Може би ще го покаже на сина си, когато той попита за своя баща...
Джейк се вторачи в огледалото над мивката. Къде ли ще е самият той след 20 години? Дали няма да е мъртъв като Макфърсън и безименните жертви от неговите бомби? Или пък ще продава осигуровки и изплаща ипотеки — все занимания, които уж изпълват живота на човека, а всъщност го лишават от смисъл!
Изгаси лампата и си легна. Беше смъртно уморен, а не можеше да заспи. Припомни си снощния полет от началото до края. Трябва да е имало нещо, което би могъл да направи по друг начин. Но куршумът бе дошъл направо от нищото, нямаше как да го избегне. Сега Морган бе мъртъв и то за какво? Искаше му се да накара копелетата, виновни за това, да си платят. Спомни си атаката на зенитната батарея с „Рокаите“. Господи, беше върховно! Хвърли четирите касетъчни бомби точно на момента. Жалко, че неговият А-6 нямаше оръдие като А-7 Корсар. Ех, да имаше оръдие! Щеше само да отпусне носа, да се прицели на милиметър под целта, да натисне спусъка и да разходи оръдейните си откоси сред гадните жълти копелдаци. Както лежеше, почти физически усети отката от стрелбата. Изживяването беше толкова истинско, че той се стресна и се хвърли към ключа на лампата.
Щом светлината заля пространството, паниката изчезна, за да остане само реалността на малката му каюта. Джейк намери бутилката на Ландийн, седна на стола пред бюрото си и отпи яка глътка алкохол. Припомни си думите на Кампарели:
„Не искам никой от пилотите ми да се мисли за отмъстител от рода на Джон Уейн“. Но е почти непосилно да не жадуваш отмъщение! Око за око, зъб за зъб, мъртвец за мъртвец...
Той е мъртъв и нищо не може да го върне обратно. Умря, докато бомбардираше една шибана горичка, по време на една шибана локална война, която дори нямаме дупе да спечелим, а сега ще получи само знаме на ковчега си. Господи, толкова безсмислена е смъртта му, какво повече от покривало може да иска човек! Поне да бе загинал, бомбардирайки някакъв особено значим обект! За да река гордо, за да рече Шарън убедено, за да рече след години и малкия Боби нафукано: „Той умря за... Баща ми допринесе за края на войната като... Загина в името на...“ Какво? На нищо. За Бога, това, което искам е смъртта на Морг поне да има някакъв смисъл! Някакво разумно обяснение.
Мога да направя така, че смъртта му да придобие смисъл. В някоя тъмна нощ да се промъкна на север и да бомбардирам цел, която да си струва керосина и бомбите. Да им разкажа играта на скапаните виетнамци!
Джейк се бе изправил и сега кръстосваше напред-назад из стаята. Наистина можеше да се получи, каза си той. Да, никой, освен навигатора ми не знае къде точно отиваме, след като пресечем брега. Американците не могат да ни проследят с радара, а жълтите си нямат и понятие накъде сме се запътили. Можем да отидем където си щем и да атакуваме каквото си поискаме!
Беше лудост да мисли за това! Една подобна каскада, Джейк, и те изправят пред военен съд... ще те разпънат на кръст!
Хич не се и надявай! И тогава какво? Макфърсън е мъртъв. Трябва ми цел, с която наистина да им пусна кръвчица. Както постъпиха те с Морган. И с Шарън! И с мен...
Отново си легна, остави лампата да свети и се концентрира върху скърцанията и стенанията на борещия се с морските вълни кораб.
Дълго време само лежеше и се вслушваше в заобикалящите го шумове.
ГЛАВА 4
Беше гадна тропическа вечер. Малко след залез-слънце дъждът отново бе започнал да вали. На мостика на „Шило“ вахтеният отбеляза часа в бордния журнал. След няколко минути той нареди да се пуснат чистачките на стъклото и потърси с поглед ескадрения миноносец, който трябваше да е някъде пред самолетоносача. Само преди секунда го бе забелязал. Провери екрана на радара. Беше си точно на мястото — на 5000 ярда пред кораба. „Искам да бъда информиран, ако «Фенън» се отклони от позицията си“, каза той на помощника си, след което се свърза с Информационния Център долу и повтори нареждането си на дежурния, заобиколен с радари, които оглеждаха цялото морско и въздушно пространство около кораба. Дори на мостика влагата бе голяма. Сто процентовата влажност не позволяваше на потта да се изпарява, така че мократа коса, риза и бельо придаваха на всеки от екипажа особена, индивидуална миризма.