Последният път, когато бяха заедно, онази неделя в Сан Франциско, те се разходиха от Рибарския пристан до коринтските колони на Двореца за изящно изкуство. Возиха се на лифта, слушаха кънтри певци, гледаха реещите се в небето птици, докато слънцето къпеше в последни отблясъци пастелните тонове на града. Тогава тя му беше казала: — Мястото ти не е в армията! За Бога, Джейк, та ти отбиваш встрани от шосето, за да съзерцаваш внезапно появилата се дъга! Защо искаш да си част от тази система? Толкова много от познатите ни летци загинаха при катастрофи! При всяка наша среща все се питам дали ще те видя някога пак! — Защо не се беше досетил тогава?
Радиото изпука. Танкер-контролът им нареди да продължат на северозапад, за да заредят отново патрулната двойка. Изтребителите имаха достатъчно гориво, но винаги гледаха да разполагат с повече, в случай, че врагът ги атакуваше изневиделица. Този път танкерът се приближи към изтребителите. Когато всеки от самолетите получи по още 2500 паунда, зареждачът се върна в орбитата с радиус от пет мили и отново започна да кръжи със скорост 220 възела. Включиха второто радио — лукс, който бомбардировачите не притежаваха — на честотата на атаката и най-после чуха Каубоя Паркър, после и Сами Ландийн да обявяват напускане на вражеската територия. Сега пред всички тях стоеше предизвикателството да кацнат успешно върху палубата на самолетоносача.
Минутите течаха много бавно. Въпреки че преди полета спал цели 14 часа, Графтън трябваше да се занимава с нещо, да се държи буден. След като провери височината в кабината той свали маската и пилотския шлем и ги положи върху коленете си. Шумът бе силен, но не непоносим. Извади от джоба на спасителната си жилетка една пластмасова бутилка и изля част от водата в гърба си. Това му помогна да се събуди. Отпи глътка вода — беше топла и миришеше на пластмаса. Изсипа си малко върху главата и си изми лицето. После пак си намокри косата и започна енергично да разтрива темето. Капки вода започнаха да се стичат по челото и носа. Една малка струя се плъзна във врата и надолу по гърба му. Завинти капачката на бутилката и я прибра, след което отново си сложи шлема и кислородната маска.
— 522, там ли сте? — Беше гласът на Ландийн.
— Потвърждавам — отвърна Джейк по радиото.
— Включи на нашата — му наредиха от другия край. Графтън завъртя превключвателя за избиране на каналите на предварително определената за тяхната ескадрила честота, изчака пет секунди и каза:
— Тук Дявол.
— Къде си, Джейк?
— Над кораба, база плюс 22.
— След малко съм при теб! — Две прещраквания.
— Включи си кодиращото устройство.
Рейзър се обади по СПУ-то, докато Джейк включваше кодиращото устройство.
— Това пък защо? — Графтън сви рамене. Нямаше представа защо Сами искаше тази среща над кораба. Може би му трябваше гориво. Или пък имаше някакъв проблем със самолета. А може би просто искаше да му се усмихне, да му помаха и двамата заедно да полетят под луната и звездите, защото бяха приятели и защото Сами си бе такъв. Скоро щяха да разберат причината.
Пилотът провери количеството гориво, останало във всеки от външните и вътрешни резервоари. Направи това, като натискаше съответните бутони един по един и отчиташе количествата по горивомера. Нормално той показваше само сумата, и като всеки електрически или механичен прибор не бе застрахован срещу отказ. Внимателният пилот, който се надяваше да си умре в леглото, бе длъжен да провери. Изчисленията на горивото не търпяха грешки — резултатът трябваше винаги да е положителен. Бяха прехвърлили 11 000 паунда, самите те бяха използвали за излитането и набирането на височина 2000 и в момента консумираха по 4 000 паунда на час на икономичен режим. След час и половина полет, изчисли Джейк, трябваше да са им останали 7 000 паунда. Цифрата, която стрелката показваше, бе 7 200. Приемлив резултат. Всички резервоари в крилата, както и подвесните баки, бяха вече празни. Останалото гориво се намираше в централния резервоар. До кацането му оставаха към 20-30 минути — значи трябваше да се приземи с 5000 паунда. Джейк се облегна назад.
— Какво е разстоянието до Да Нанг? — попита той Рейзър. Това бе най-близката база, където можеше да се приземи, в случай че по някаква причина не успееше да кацне на кораба. Навигаторът се консултира със записките си: — 150 — каза той на пилота.
— Най-добре да потвърдят и отдолу. — Рейзър зададе същия въпрос на диспечера, в залата за контрол на бойните действия, намираща се на 30 000 фута под тях, във вътрешността на кораба. След малка пауза им отговориха, че точното разстояние до пристанището е 140 мили, и им дадоха пеленга. И двамата си записаха данните на коленните планшети.