Сами трябваше да дойде от северозапад. Джейк започна да разглежда съответния квадрант, в който трябваше да се появи издайническата мигаща червена светлина на маяците му. След по-малко от минута я забеляза. С приближаването на Интрудъра, светлината стана по-ярка и Джейк зачака от бомбардировача да го забележат и тръгнат към него. Нищо подобно обаче не стана. Графтън изчака 15 секунди и се обади по радиото: — Аз съм ти на десет часа, Сами. — Сега вече другият самолет започна да завива.
Ландийн се изравни с лявото крило на танкера. — Карай след мен, Джейк — каза той. — Аз водя! — Сега вече единственото задължение на Графтън бе да поддържа необходимата дистанция между двата самолета. Джейк прещрака микрофона и дръпна ръчките. Плъзна се назад и надолу, така че другият Интрудър да е точно пред кабината му.
— Освети ги с фенера си! — нареди той на Рейзър. Макфърсън не би имал нужда от подобно подканяме. Белият лъч заигра по бледосивата обшивка на бомбардировача. Бомбодържателите бяха празни; медните жици проблясваха на слабата светлина от фенера. Механичният детонатор на всяка бомба имаше по една задвижвана от вятъра перка, която се законтряше с медни жици, докато оръжието не бъдеше освободено. Когато бомбите се отделяха, тези жици оставаха на бомбодържателите, скоростният напор задвижваше перките за броени секунди и по този начин оръжието се армираше на безопасно разстояние от самолета. Липсата на жици на бомбардировач, завръщащ се от акция, би означавало, че бомбите не са успели да избухнат, понеже детонаторите не са били разконтрени.
Рейзър освети дясното крило, след което премести лъча назад към опашката на самолета. Точно зад основата на крилото от дясната страна на тялото, пред хоризонталния стабилизатор видяха пробойните — множество дребни назъбени дупчици.
— Дай светлината назад — каза Джейк. По дясната страна на цялата опашка се видяха още такива дупки. Джейк се придвижи напред така, че до бомбардировача отпред останаха само десетина фута. Усети въздушната струя на другия самолет да натиска лявото му крило надолу и веднага компенсира с десен наклон.
— Сами, имаш стотина дупки от дясната си страна, под крилото, по корпуса и опашката. Прилича на шрапнели от зенитен снаряд.
— Провери тръбата на Пито! — Джейк стрелна с очи върха на опашката на бомбардировача. Тръбата, чрез която се измерваше скоростта на самолета, липсваше. Съобщи този факт на Ландийн.
— Така и предполагах — въздъхна Ландийн. — Скоростомерът отчита 110 възела. Виж и другата страна! — Джейк се премести отляво и Рейзър прегледа с фенера бомбардировача от опашката до носа. Откриха една-единствена дупка в лявата задкрилка.
— А сега вижте капаците на колесника — насочи ги Ландийн. Джейк се мушна напред така, че се озоваха точно под бомбардировача. Капаците бяха зацапани с грес и жълт уплътнител, но иначе изглеждаха недокоснати. В противен случай гумите вътре сигурно щяха да бъдат спукани. Рейзър информира екипажа на Интрудъра, че не са открили никакви други поражения. — Нямаме скоростомер, компютърът не работи, радиовисотомерът е извън строя, ТАКАН-ът прекъсва и СПУ-то отказва да бачка. Радиокомпасът също. Сега ще се опитам да спусна куката — да видим дали ще стане.
Получи се и Графтън му го каза.
— Най-добре да карам с теб до долу — каза Сами.
— Добре — отвърна Джейк. Завъртя самолета наляво и остави бомбардировача да се прилепи към него. — Сега аз водя. Да минем на Подхода, за да кажеш на онези долу какво ти се е случило.
— Ъъъ, докато правим това не може ли да ми дадеш малко гориво? Добре ще ми дойде. — Джейк отново провери горивомера. Нямаше да му остане никакъв резерв, а и вече беше информирал танкер-контрола на кораба, че не може да дава повече, но пък Сами не би го молил, ако наистина нямаше нужда от това. Включи захранването на системата и спусна дрога.
— Това си е чисто ходене по въже — оплака се Рейзър.
— И аз ще се наквася точно толкова, колкото и ти, в случай че оплескаме работата — каза пилотът. — Подобно нещо може да се случи и на нас! — Рейзър не каза нищо повече. След подробен разговор с ръководителя от Подхода двата Интрудъра получиха инструкции за кацането:
— Зоната ви за изчакване е на радиал18 160, дистанция 24. Начало на захода — в 01,48. 522 ще снижи 506 до виждане на светлините, след което ще бъде векториран19 към дългата20 за заход и кацане.
Рейзър повтори нарежданията, получи потвърждение и погледна към Графтън.
— На 24 мили трябва да сме на 9000 фута.
— Съгласен! — Имаше специални зони за изчакване, където самолетите трябваше да останат до получаване на разрешение за кацане нощем или пък когато времето бе такова, че не позволяваше визуален полет. Най-малката разрешена височина бе 5000 фута при разстояние 20 мили от кораба. Всеки пореден самолет щеше да получи зона 1000 фута по-високо и една миля по-далеч. Така че зоните се дефинираха на 5000 фута и 20 мили. 6000 и 21. 7000 и 22 и т.н. Височината се пропускаше, понеже тя винаги беше с 15 по-малко от дистанцията. Когато дойдеше началото на захода, пилотите трябваше да са точно в зададената точка с курс към кораба. Разрешение за заход се даваше през една минута и понеже самолетите летяха с 250 възела, до спускането на задкрилките и колесниците, на разстояние 12 мили, самолетите се подреждаха в колона и кацаха на кораба през интервал от една минута. Поне теоретично трябваше да стане така, мислеше си Джейк, а що се отнася до практиката, въпреки че в повечето случаи всичко ставаше по теория, в нощ като тази нещата просто не вървяха.
19
20