Выбрать главу

Вдясно от него зенитни оръдия откриха огън. Трасиращите снаряди се издигаха към тях като на забавен кадър. Няколко секунди в ушите му звуча цвърченето на радар за насочване на артилерийската стрелба.

В следващия миг пред тях изникна огнена стена от трасиращи снаряди.

— За Бога, Морг! — прошепна Джейк на навигатора. За момент се отвори процеп в завесата от трасиращи снаряди. Джейк отпусна крило и прекара самолета си през него. Макфърсън изобщо не вдигна поглед от екрана.

— Виждаш ли вече завоя на реката? — запита пилотът, когато зенитният огън остана зад гърба им.

— Аха. Тъкмо го хванах. Още три минути в тази посока. — Макфърсън протегна ръка и армира системата за бомбомятане. Още веднъж се убеди, че всички бутони на таблото са в изходна позиция. Дванадесетте 500-паундови бомби бяха готови за пуск.

— Системата е готова! — докладва той на командира си. От този момент Джейк можеше да хвърли бомбите само с натискане на червения бутон върху лоста за управление.

Все нови и нови зенитни снаряди се стрелваха нагоре като изригващ вулкан. Тези от тях, които бяха встрани от Дявол 505 изглеждаха така, сякаш променят посоката си и завиват далеч зад тях — оптическа илюзия, създавана от голямата скорост на самолета — 700 фута в секунда. Без да обръща внимание на стрелбата отстрани и отзад, пилотът се съсредоточи изцяло върху залповете пред себе си. Сред този огнен ад отделните изстрели и картечни откоси под тях просто се губеха.

От радиото прозвуча глас:

— Дявол 508 вече е над вражеска територия!

Ето го и Каубоя, помисли си Джейк. Каубоя, старши лейтенант Ърл Паркър, беше пилотът на другия А-6, излетял малко след техния Интрудър. Подобно на тях с Макфърсън, сега Каубоя и навигаторът му се носеха над земята с товар от бомби към цел, която не си струваше смъртния риск — рече си Графтън, докато маневрираше между снарядите и навлизаше все по-навътре в Северен Виетнам.

— Две мили до завоя! — напомни му навигаторът.

Пронизителен писък раздра слуха им. Върху таблото започна да мига лампа „ракета“, точно на два фута от лицето на пилота. Този път Макфърсън вдигна поглед. Двамата мъже внимателно огледаха небето. Единственият шанс, който имаха, бе да открият ракетата визуално и да се опитат да я избегнат.

— Ето я! На два часа! — На Джейк страшно му се припика. Двамата не изпускаха от очи белия пламък на ракетата, докато Графтън натискаше бутона за изстрелване на диполните отражатели върху десния РУД. Всяко натискане изхвърляше навън облак от метални лентички, които разсейваха радарните сигнали, образувайки фалшива цел върху екрана на противника. Пилотът леко тикна лоста напред и снижи самолета на 200 фута, след което натисна бутона още четири пъти в бърза серия.

Предупредителната лампа престана да проблясва и отново настана зловеща тишина.

— Мисля, че ни изгуби — облекчението в гласа на Макфърсън бе очевидно. — Сега започва голямата веселба! — сухо допълни той.

Графтън не каза нищо. Летяха ниско над оризовите полета. Навигаторът наблюдава още известно време останалата на няколко хиляди фута над тях противникова ракета, движеща се със скорост три пъти по-голяма от тази на звука, после отново насочи вниманието си към радара.

— Върти наляво! — каза той на пилота.

Джейк отпусна лявото крило и леко потегли лоста. Остави самолета да набере 300 фута. Лунната светлина се отразяваше в реката под тях.

— Виждаш ли вече целта?

— Само секунда, човече! — Тишина.

— Изправи! — Джейк хоризонтира крилата.

— Целта е пред мен. Вкарвам я в компютъра. Започваме атаката. — Навигаторът натисна един бутон и компютърът веднага разчете траекторията. В долния край на дисплея с червени букви се изписа думата „атака“ и картината на екрана се усложни. Появиха се символи, указващи точното време до изстрелването на бомбите, относителната позиция на целта, отнасянето и курса към мястото на пуска.

Джейк бутна ръчките докрай напред и набра 500 фута. Фугасните бомби тип „82“ трябваше да падат най-малко 500 фута, за да се задействат детонаторите. Освен това имаха метални крилца, които се разгъваха веднага след освобождаването, за да ги забавят и така да дадат достатъчно време на самолета да отлети и избегне шрапнелите.

Стрелката на скоростомера потрепваше на 480 възела. Лостът оживя в ръцете на пилота. И най-малкото му помръдване караше самолета да подскача. Вниманието на Джейк се разделяше между приборите, директора на компютъра и появяващите се от време на време жълти и червени трасиращи снаряди. Чувстваше се особено жизнен, владееше абсолютно машината. Можеше да обхване всичко с един поглед: всяка стрелка, всяка лампа на таблото пред него, всеки взрив в нощта. С периферното си зрение дори видя Макфърсън да включва активния режим на радарния прицел.