— На втори кръг, на втори кръг! — изкрещя по радиото ръководител-кацането.
— Спирачки — обяви Джейк и пак отвори въздушните спирачки. — Колесник — допълни той и го спусна заедно със задкрилките. Ландийн остана плътно до него през цялата подготовка за кацане.
— Направо сме като Сините Ангели — каза той на Марти с гордост в гласа, която веднага бе доловена от навигатора. Добрият пилот — всеки един жив пилот — намираше повод за задоволство и в най-дребните неща — точно проведена среща във въздуха, успешен заход по прибори, елегантна подготовка за кацане. Тази тенденция се подхранваше напълно съзнателно от инструкторите, които обучаваха новоизлюпените на изкуството да управляваш самолет, от първия ден в пилотската кабина. Марти Грийв веднъж бе присъствал на десетминутен спор за това, кой е най-добрия начин да се спре на място един самолет, след като вече се е приземил.
Постоянното друсане никак не помагаше на Ландийн да запази пространствена ориентировка. Вече изобщо нямаше представа, дали летеше с хоризонтирани крила, дали завиваше или пък се спускаше. Единствената отправна точка, с която разполагаше, беше крилото на танкера и призрачния му корпус. По предната част на фанара течаха реки от дъжд.
Екипажът на танкера нагласи второто си радио на честотата на ръководител-кацането тъкмо навреме, за да чуе как Паркър Каубоя приземява успешно. Редуващите се радиочестоти имаха за цел да намалят опасността упътванията на ръководител-кацанията да бъдат разбрани погрешно от следващия пилот в редицата за кацане. Джейк чу и вторият Ф-4 да минава на втори кръг и да получава вектори за дългата страна. Всеки неуспял да кацне самолет беше упътван да лети по посоката н вятъра, след което да обърне и отново да се включи в колоната за приземяване на минимум 5 мили от палубата. В лоша нощ, когато примерно има 20 самолета за кацане, минаването на втори кръг ставаше често явление, радиочестотите се задръстваха от инструкции и дежурният долу на кораба трябваше да успее само с една дума да упъти пилотите за точното разположение на топката върху палубата. За щастие тази вечер щяха да се приземяват само няколко самолета. Джейк чу, че и ЕА-6В кацна успешно. Той намали до 116 възела. Стрелката на указател за ъгъла на атака и темпа, с който подхождаше глисадата показваха, че се движи бързо. Реши да продължи така, за да противодейства на неочакваните падания на скоростта, причинени от друсането, докато излезе на глисада. Все още се намираха сред плътна облачна покривка.
— 522, подхождате глисадата! Започнете снижение! — Джейк намали мощността на двигателите и видя стрелката на скоростомера да пада надолу.
— 522, в момента сте точно на глисада. — Джейк изщрака микрофона в отговор.
— 522, доложи положението на стрелките! — Джейк погледна към индикаторите на системата за заход по прибори, които му даваха информация за курс и глисада от компютъра, намиращ се на борда на кораба.
— Вдясно и в средата — отвърна той, което щеше да рече, че според уреда самолетът му се намира леко вляво от осевата линия, на глисада.
— Зарежи стрелките! Сега си малко отгоре и вдясно. Дай наляво и увеличи скоростта на снижение.
Очевидно двата сближени самолета мамеха компютъра. Джейк се концентрира върху уредите пред себе си, провери посоката, скоростта на снижение. Не преставаше да обхожда с очи различните прибори, като неизменно отчиташе получаваната информация, която трябваше да се съобрази с изискванията, налагани от чувствителния самолет, захождащ по 3.5-градусова глисада в подобно лошо време. Отне малко от мощността на двигателите и повдигна нагоре носа на самолета, за да намали до 112 възела. После провери барометричния висотомер и го свери с радиовисотомера.
— По курс и глисада — добре. Дай вдясно два! — Графтън последва указанията. Ръководител-кацанията заговори на Фантома отпред.
— Палубата се надига... давай все така... малко повече газ... не чак толкова!... На втори, на втори, на втори!
— 522, на глисадата си, малко вляво.
Джейк отпусна леко дясното крило, за да коригира. Минаваше 500-те фута. Колко дълго щеше да продължава това?