— И заслужава ли си човек да умира заради това?
— В цял Индокитай няма обект, който да си струва да пукнеш, човече, и ти го знаеш! Но тази нощ онези с дръпнатите очички ни обстрелваха така, сякаш се опитвахме да уцелим гробницата на Хо Ши Мин. На бас, че и около Кремъл няма толкова оръдия! Излязохме големи късметлии. — Той поклати глава. — Наистина имахме луд късмет! Обаче, когато пуснах Рокаите над артилерийската засада, имаше три вторични експлозии. — Ландийн се ухили. — Поне не сме летели напразно!
Джейк се поотмести, за да пусне угарката в тоалетната чиния. — Защо не излетя резервният танкер?
— Не си ли чул? Един от техниците бил всмукан във въздухозаборника23.
— Боже мили! Какъв начин да умреш.
— Най-интересното е, че човекът си е жив! Старшината го видял да се упътва натам, усетил какво ще стане и се хвърлил напред точно навреме, за да го хване за краката, малко преди да влезе целия. Нещастникът бил вече вътре чак до колената. Бая е уплашен! Загубил шлема, фенера и очилата си в двигателя. 150 000 долара от парите на данъкоплатците отидоха на кино.
— И кой е късметлията?
— Бубата. В момента е на легло в лазарета.
— Бубата ли! Горкото момче! — Джейк се изправи, стиснал пилотския си шлем в ръка. — Ще отида да го видя.
— Като свършиш, най-добре се съблечи и върви при момчетата в дежурната стая. Пилотът на изтребителя си умира да те разцелува и да те запознае с девствената си сестричка!
Джейк откри Бубата в едно от отделенията. До кревата му стоеше Лудият Джак.
— Още е в шок — каза докторът. — Освен това е пооглушал, но след няколко дни ще се оправи. Не се застоявай. — Като видя петната и мръсотията по гащеризона на Графтън, той прибави: — И не пипай нищо наоколо!
Джейк хвърли шлема си до леглото и се разположи на единствения стол. Лицето на Бубата бе по-бяло от чаршафите. Пилотът се наведе напред и заговори с все сила:
— Способен си на всичко, за да получиш малко отпуска, а, приятелче? — Ъгълчетата на устните на момчето се раздвижиха. — Чувам, че си имал среща с Всевишния!
Бубата нервно кимна и облиза устни.
— Смукна ме, все едно че съм листо или нещо подобно, мистър Графтън! В един момент просто си ходех, а в следващия вече бях вътре с главата напред! Мислех, че това е края.
— Ами ти наистина си бил на ръба, доколкото разбрах! Очите на момчето бяха влажни от сълзи.
— По дяволите, мистър Графтън, много се уплаших! Беше тъмно, шумът беше непоносим, не виждах нищо и усещах как компресорът ме всмуква навътре! Знаех, че онези лопатки са там и се въртят в очакване да ме накълцат на кайма, но не можех да ги видя — За момент той се вторачи в стената, опитвайки се да преглътне сълзите си. — Мисля, че се подмокрих, но не казвайте за това на никого.
— Няма, обещавам! Знам какво значи да те е страх. Двамата с Макфърсън сме изпитвали това чувство хиляди пъти. — Джейк приближи устни към ухото на Бубата и прошепна високо — Който не се е напикавал от страх, просто не е живял. Номерът е да не покажеш, че те е страх, да потиснеш чувството дълбоко в себе си. — Изправи се да си ходи. — Само гледай да не ти се случва скоро пак да бъдеш засмукан! — В отговор момчето му се усмихна едва-едва.
Джейк отвори вратата на дежурната стая на ескадрилата — вътре бе претъпкано. Ландийн бе казал истината. Летците от Стейджкоуч 203 му бяха повече от благодарни. Пилотът на изтребителя удари приятелски Джейк по гърба и му стисна ръката няколко пъти. Имаше тъмни, добре поддържани мустаци, на фона, на които зъбите му изпъкваха с порцеланова белота, когато се засмееше.
— Горещичко беше, а, Графтън! Задължен съм ти безкрайно и смятам да ти го покажа, когато излезем в отпуска след няколко дни!
Това беше някак прекалено.
— Не съм направил нищо, което и ти не би сторил за мен, ако беше на моето място! — Пилотът, чието име според значката му бе Джо Брет, пусна ръката на Джейк. — Ще ми се да вярвам, че е така, Графтън! Но наистина смятам да те напия с любимото ти пиене!
Наоколо се водеха десетки разговори на висок глас, а междувременно шкиперът и Каубоя се съвещаваха тихичко в предната част на стаята. Дружните смехове и заяждания бяха жизнено необходими на летците за завръщането им към нормалния живот. В този момент в залата влезе, облечен н бял пуловер, дежурният ръководител-кацане. В ръката си държеше малката зелена тетрадка, в която стенографираше набързо детайлите на всеки заход.
— Графтън, ти постави своеобразен рекорд тази вечер — два захода за тройка и един за двойка. Последното ти кацане бе едно от най-лошите, които съм виждал от доста време!
Всички замлъкнаха. Половината от тях гледаха ръководител-кацането, а останалите притеснено се взираха в Джейк. Двойка означаваше почти катастрофа, а тройка беше малко по-добре.