— Всичко е ясно.
— По колко захода можете да направите?
— По два всеки. — Шкиперът никога не поемаше излишни рискове — не би направил повече от два опита да порази целта, защото смяташе, че е безсмислено да предизвикваш съдбата.
Марти се наведе напред, за да подготви системата за пуск на осем бомби. Графтън се консултира с картата на коленния си планшет и направи необходимите корекции в прицела, разположен над горния край на приборното табло. Ако искаше да види какво става пред него, трябваше да гледа през стъклото на мерника. Повдигна леко седалката си нагоре, така че дясното му око да съвпадне точно с центъра на двете жълти пресечени линии. Отново провери бутоните на панела за бомбопуск. Всичко бе готово, с изключение на главния превключвател, който щеше да захрани с електричество таблото.
На 22 000 фута височина, шкиперът поведе Джейк в плавен завой със снижение. Само няколко малки облачета пречеха на ясната гледка към терена под тях. Паралелно на белите пясъци на брега се виеше път. Така както летяха на три мили височина, екипажите на двата самолета можеха да видят рекичката, която се вливаше в морето, малкото мостче над нея, оризищата встрани от пътя, които се простираха на юг докъдето стигаше погледа.
— Мястото, което ни интересува, господа — каза ДПЛ-то, — е оризовата нива от западната страна на пътя, южно от реката.
Посочената нива бе обградена с дървета от запад. Зад тях имаше ниска блатна растителност. От високо тя изглеждаше като тучна ливада, но най-вероятно бе тресавище.
— Добре, Дяволи, виетнамчетата се крият под редицата дървета на юг от рекичката. Нека предният самолет тръгне от там и разходи бомбите си по продължение на дърветата. Номер 2, вие продължавате от мястото, където ще свърши номер 1. Покрийте цялата редица. Ясно ли е?
Шкиперът потвърди и продължи да се спуска надолу. Двата Интрудъра вече се намираха на 15 000 фута, описвайки обратен на часовниковата стрелка кръг над целта. Графтън съзнаваше, че мъжете под тях ги чуваха, пък и скоро щяха да могат да различат белите самолети, проблясващи в синьото небе. Вероятно в момента доброволците се опитваха да се зарият като къртици в земята. Командирът, който сигурно беше от редовната северновиетнамска армия и не изпускаше от очи кръжащите като ястреби над главите им бомбардировачи, вероятно доволно потриваше ръце. И вие отивате за мезе, кучета!
Джейк издърпа назад РУД-овете и остави самолета си да изостане далеч назад от водача. Искаше добре да види къде точно ще попаднат бомбите на Кампарели, преди да започне своята атака.
— Дяволи, виждате ли някъде Коуви? — И двамата пилоти протегнаха вратове, за да се опитат да намерят с поглед малкото самолетче. Видяха го да кръжи над брега на изток от тях. В следващия момент той направи завой и изстреля няколко димки в редицата от дървета. Джейк напрегнато се взря в пушека, който леко се разнесе на северозапад. Скоростта на вятъра трябва да бе 10 възела. Налагаше се да се съобрази с нея, когато се прицелваше.
— Това е целта, момчета! — Двамата пилоти потвърдиха, че са я видели.
— Добре, Дяволи, имате разрешение за атака от мен при постоянен визуален контакт. Докладвайте армиране и изключване на системата! — Трябваше много да внимават, да не допуснат неволно хвърляне на бомбите, защото това можеше да се окаже гибелно за намиращите се в непосредствена близост до противника американски войници. Шкиперът се спусна към целта. Крилата на самолета на Кампарели проблеснаха на силното слънце, когато започна пикирането.
Водачът армира. Джейк наблюдаваше как ускоряващият се бомбардировач приближава земята. Видя как зад върховете на крилете му се проточиха тънки струйки от претоварването, когато Кампарели прибави още няколко g-та, за да може да се изтегли от пикирането. Не последва никакъв взрив.
— Водачът е на предпазител, но не успяхме да освободим бомбите! — докладва Кампарели. Някаква повреда в системата не бе позволила те да се отделят от държателите.
Джейк тримува самолета за скорост от 500 възела. Хвърли един последен поглед към висотомера н се отправи към дърветата, опитвайки се да налучка най-подходящото място в пространството, в което да извърти половината тоно за начало на 40-градусовото пикиране, при това така, че носът на бомбардировача да се падне малко под целта. Когато реши, че вече е готов, включи микрофона и каза:
— Номер 2 армира!
Превъртя самолета по гръб и свали носа към дърветата, докато Марти армира системата. Джейк отново обърна по корем и нагласи ръчките. Скоростта им се увеличаваше драматично. Без да мисли, той хвърли поглед към скоростомера и висотомера. Чувстваше се някак особено жив. Двете жълти кръстосани линии върху стъклото на прицела бяха малко вляво от дърветата. Направи лек завой надясно, за да вземе предвид и страничния вятър и отново изправи крилете. Марти се обади по СПУ-то.