— Разбрано.
Графтън пое зададения курс и включи ТАКАН-а — радионавигационната апаратура, която щеше да ги направлява към самолетоносача. След мързеливи раздвижвания, стрелката се закова на 132 градуса. Джейк направи необходимата корекция, набра 5000 фута и продължи на максимален режим. През това време той постави указания код на транспондера. Най-накрая и далекомерът отработи сигнала, показвайки 95 мили до кораба.
Облачната пелена над тях скриваше луната и звездите. Заобиколен от безкрайния бял пух Джейк се чувстваше като последния човек на земята. От време на време поглеждаше към Макфърсън — главата му се полюляваше безжизнено напред-назад в такт с движението на самолета. Графтън стисна ръката на помощника си с всичка сила, но не получи отговор. Въпреки това не го пусна, надявайки се, че Макфърсън все пак усеща присъствието на приятел. Опита се да говори по СПУ-то, но откри, че от устата му излиза само един грачещ звук.
Новината за проблема на Дявол 505 застигна капитана на Шило на мостика. Капитан Робърт Бома служеше вече 27 години в Американския Флот. На ревера му бе окачена пилотска значка. Висок, слаб, с посивяла коса, той бе свикнал да спи само по три часа дневно, като винаги, когато можеше, дремваше по малко. Когато имаше дори и един самолет във въздуха, капитанът неизменно седеше в специалното кресло горе на мостика.
— Какво е разстоянието до Да Нанг? — попита той вахтения офицер, докато обмисляше всички възможни варианти. Да Нанг беше най-близката приятелска база.
— Почти 200 мили, сър.
— Ще ги приемем на борда! — Капитанът се наведе и включи микрофона за вътрешна връзка.
— Говори капитанът! Разчистете полосата за кацане. Подгответе палубата. Имаме аварийна ситуация.
За секунди палубата се превърна в организиран хаос. Зареждането с гориво и боеприпаси беше преустановено и буксировчиците се заеха да преместят самолетите напред към носа, за да освободят полосата за кацане. Пет минути след като заповедта бе издадена, полосата за кацане бе чиста и корабът бе обърнат срещу вятъра. Дежурният спасителен хеликоптер, Ангела, започна да кръжи до десния борд. Хората от екипа за разчистване, облечени в азбестови костюми, запалиха двигателя на палубната пожарна кола и заеха местата си. На палубата се качиха един лекар и няколко санитари и застанаха до острова.
Съквартирантът на Графтън, Сами Ландийн, пушеше пура в стаята за предполетна подготовка на ескадрила А-6, когато чу от говорителя над бюрото на дежурния офицер вестта за аварийното положение. Шкиперът на ескадрилата, капитан Франк Кампарели, остави настрани вестника, който четеше и се вслуша в предаваното съобщение. Ландийн махна пурата от устата си и се вторачи в металната кутия.
— Сам, иди на платформата на РК-то и поддържай връзка чрез радиото! — Кампарели погледна към дежурния офицер. — Харгис, отивам до центъра. Намери заместник-командира и му кажи да поеме нещата тук.
Капитан Кампарели излезе от стаята и тръгна към Центъра за контрол на въздушния трафик. Сами Ландийн го последва на път за платформата на ръководител-кацането. Пурата му остана да пуши на пода, където я бе изпуснал.
— Много зле ли е ранен навигаторът? — попита по вътрешния телефон старши ръководител-полетите диспечера на атаката. В съседната зала офицерът, който наблюдаваше как малката зелена точка се приближава към центъра на екрана, веднага включи с крак микрофона.
— Дявол 505, тук Уейгън Трейн! Доложете състоянието и сериозността на раната на навигатора!
Гласът на Джейк Графтън проехтя по радиото в командната зала.
— „Атака“, тук 505. Мисля, че навигаторът ми е прострелян в гърлото. Трудно е да преценя. В момента е в безсъзнание. Искам разрешение за кацане!
— Дявол 505, „Атака“. Имаш Чарли! — „Чарли“ бе кодовото название на командата за кацане.
— Разбрано!
— 505, преминете на подхода — бутон номер 3 — и поставете код 0-3-0-0!
— Разбрано, кодът поставен.
На екрана на съседния пулт с промяната на кода метката на самолета промени формата си. Пилотът се обади на новата честота и получи указания за кацане от диспечера.
Шефът се извърна към току-що влезлия шкипер на А-6.
— Франк, май едно от момчетата ти е ударено доста зле! Ще пристигнат след шест-седем минути.
Капитан Кампарели кимна и седна на свободния стол до него. Единственото осветление в залата идваше от затъмнени червени лампи. До стената отсреща висеше плексигласовият планшет, висок седем и широк двадесет фута, върху който се отбелязваше статута на всеки боен полет — бомбардировачите във въздуха, както и тези, които очакваха заповед за излитане. Четирима матроси със слушалки на ушите стояха зад прозрачната дъска и записваха с жълт пастел отзад-напред постоянно променящите се, новопостъпващи данни. Зад тях имаше черно перде, благодарение на което хората изглеждаха почти невидими и блестящите жълти букви сякаш сами се появяваха и изчезваха. Капитан Кампарели се вторачи в планшета. На него пишеше: „505, Графтън, 9.0“. Той се замисли. Графтън и Макфърсън. Морган беше женен за онази чернокоса стюардеса от Юнайтед. Имаше двегодишен син. За Бога, рече си Кампарели, дано не ми се налага да ѝ пиша, че вече е вдовица!