— Как е този Графтън? — попита шефът.
— Това е първото му назначение, има вече две плавания по тези места. Стабилен е. — каза Кампарели и прибави: — Добре лети.
Но шефът вече се бе обърнал настрани, зает да решава кой ще може да излети след кацането на Графтън.
Франк Кампарели си пое дълбоко въздух и опита да се отпусне. Вече 20 години животът му се състоеше от бързи самолети, бурни нощи и кандилкащи се палуби. Беше почти на „ти“ с ненадейната смърт и дори бе намерил начин да се справя с кошмара — с отворени очи, глух за дрезгавите гласове край себе си, той започна да се моли.
Брулещият вятър развяваше косата и дрехите на застаналия на сигналната платформа Сами Ландийн. Фигурата му самотно стърчеше върху издадената площадка точно до полосата за кацане. Забеляза спасителния хеликоптер, Ангела, да лети в кръг на височина 300-400 фута до десния борд. Сами погледна назад към фосфоресциращата диря на кораба и проблясващите светлини на полюшващия се върху водата на една миля встрани есминец, чиято задача бе в случай на нужда да прибере катапултиралите на финала6 екипажи, ако спасителният въртолет не ги откриеше, а от миноносеца успееха да ги видят. Твърде несигурно бе това „ако“. Светлинки на няколко мили от двете страни показваха, че там има още два ескортни кораба.
— Ето ти едно радио, Ландийн. — Дежурният ръководител-кацания тази вечер, лейтенант Сони Боб Бетълс, му подаде приличащия на телефон предавател и се обърна към телефонния оператор, наричан на авиационен жаргон „говорителя“.
— Къде е той? — попита Бетълс.
„Говорителят“ се наведе към огромния микрофон, окачен на гърдите му:
— На 12 мили оттук, сър! Височина 1200 фута.
— Коя честота?
— Трети бутон.
РК-то се наведе и започна да върти копчето на големия предавател, сложен върху специална поставка на една височина с горния ръб на палубата. Двамата с Ландийн си поставиха слушалките на ушите и чуха гласа на диспечера, насочващ приближаващия се самолет.
— 505, колесника след осмата миля.
— Разбрано. — Джейк звучеше уморено.
Дежурният ръководител-кацане бе пилот на А-7, но като повечето офицери, които имаха такава квалификация, той бе в състояние да командва изпълняващия кацане пилот до опирането на палубата, независимо от типа самолет. Той правеше това разчитайки само на очите си и на опита, натрупан от над десет хиляди реални захода и поне още толкова симулирани на брега. В краката му лежеше пулт с най-различни сензори, но рядко му оставаше време да го поглежда.
— Кой пилотира 505, Сам?
— Графтън.
— С Макфърсън ли лети?
— Да.
Сони Боб кимна. Чуха Графтън да обявява спускане на колесника. Дявол 505 получи указания за снижаване по глисадата.
— 505, докладвай положението на директорите7!
— Нагоре и вдясно! — Правилно!
Компютърът на борда на кораба засече А-6 и подаде съответната информация за глисада и курс на дисплея в пилотската кабина. Но оттук нататък Джейк трябваше сам да следва командите на директорите и да приземи самолета на ръка — една от най-сложните задачи в авиацията, която изискваше огромно самообладание.
Долу, на платформата, Бетълс и Ландийн продължаваха да се взират в тъмнината. Ръководител-кацанията предаде по радиото:
— Светлините!
Джейк Графтън бе забравил да включи маяците на самолета, след като бе пресякъл брега на връщане. Сега той ги включи и бомбардировачът му стана видим за очите на колегите му. Ландийн си помисли, че щом като беше забравил това, Джейк може и да е обезточил системата за бомбопускане.
— Провери си главния превключвател! — каза той на Графтън. В отговор получи две прещраквания в микрофона — Графтън бе прекалено зает, за да говори.
— Палубата е чиста! — извика телефонният оператор.
— Разбрано! — отвърна Бетълс. Полосата за кацане бе свободна и арестерът8 бе настроен за теглото на А-6.
Интрудърът се колебаеше по глисадата, отклони се и вляво от осевата линия. РК-то отново включи микрофона си.
— Готови сме за посрещането ви, 505! Оправи си посоката! А-6 се върна към оста, където трябваше да бъде.
7
8