— Каспар, тези хора са подбрани лично от императора, след като са служили поне пет години. Всички са препоръчани от командирите си и са ветерани. Лоялността им е извън всякакви съмнения.
— Точно от това се боя.
— Какво имаш предвид?
— Няма време за обяснения. Накарай хората си да стоят до принцовете. Каквото и да стане, трябва да ги защитят.
— Добре. Но каквото и да се случи тази вечер, утре ще имаме дълъг разговор.
— Ако доживеем до утре, нямам нищо против.
— Императорът пристига, ваше великолепие — каза Амафи.
— Никога не съм си представял, че мога да кажа подобно нещо, но ми се иска Талвин Хокинс да беше тук.
— Да, уменията му щяха да са ни от полза — съгласи се Паско.
Каспар кимна към една близка група празнуващи. Мъже и жени бяха увлечени в разговор, в краката им играеха деца.
— Ако се стигне до схватка, ще се пролее много невинна кръв. Трябва да го предотвратим — огледа се. — Виждали ли сте Накор и Калеб?
Слугите му отвърнаха отрицателно.
— Да изчакаме. Ще започне след няколко минути.
Тримата агенти на Конклава застанаха колкото се може по-близо до входа, с оглед на ранга си, и се приготвиха.
Калеб вървеше бавно по тъмната улица, трите момчета го следваха в нишка. Почти всички в града се бяха събрали на Имперския булевард и тази улица около източната част на двореца беше почти пуста. Слънцето залязваше и сянката на високата цитадела я превръщаше в мрачен каньон. Тя се използваше предимно от каруци, каращи продоволствия за двореца. От другата страна имаше редица пететажни жилищни сгради. На всеки стотина метра имаше врати, водещи към долните нива, които се охраняваха от Гвардията.
Четиримата вървяха от отсрещната страна и се движеха достатъчно бързо, за да не привличат внимание, но и да не изглеждат подозрително. Стражите от другата страна на портите ги оглеждаха бегло, но не реагираха. Нямаше да има проблеми, стига да не се опитваха да влязат в двореца.
Стигнаха до дълга редица по-ниски сгради.
— Това са жилищата на слугите, които не живеят в двореца. Сега вероятно са празни, защото всички работят заради празненствата.
Внезапно някакво движение зад един прозорец привлече вниманието му и той се притисна до стената и вдигна ръка за тишина.
Калеб знаеше, че само на Истинската кръв е разрешено да влизат в двореца след залез. Правеха се изключения за чуждестранни благородници, но те бяха настанени в друго крило. Тази практика бе намаляла, защото Диигаи беше издигнал на някои от важните постове и хора не от Истинската кръв. Ако не беше Банапис, тези сгради щяха да кипят от живот.
— Имам лошо предчувствие — въздъхна Калеб.
— Какво? — попита Тад.
— Кой от вас се промъква най-добре?
— Зейн — каза Тад.
— Тад — отвърна брат му в същия момент.
— Аз — обади се Джоми.
Другите се обърнаха към него.
— Някой от вас да е живял из тия улици две години? — попита младежът.
Калеб се усмихна. Улицата продължаваше на север, а от изток имаше пресечка, която завършваше с поредната порта към двореца.
— Можеш ли да се промъкнеш и да погледнеш към портата, без да те видят отгоре?
Джоми се огледа.
— Не би трябвало да е трудно. От кого се крия? Не виждам никого.
— Някой наблюдава от втория прозорец на къщата.
Младежът погледна нагоре и след миг каза:
— Видях го.
— Дали са ни забелязали? — попита Зейн.
— Едва ли. Иначе някой вече щеше да се е появил. Човекът не гледа надолу, а натам. Искам да разбереш какво наблюдава.
Джоми се плъзна по стената, стигна ъгъла на сградата и изчезна.
След няколко минути се върна и докладва:
— Доколкото видях, портата води към някакъв плацдарм. Не съм сигурен, не съм бил много в тази част на града. Може и да е рампа за доставките. Затворена е и има двама стражи.
— Защо ли я наблюдават? — попита Калеб.
— Не знам. Но има нещо странно.
— Какво?
— Нали и останалите врати имаха пазачи?
— Да.
— Онези бяха отвътре, а тези пазят отвън.
— Значи са там не да спират достъпа, а да пускат хора вътре — каза Калеб.
— Какво ще правим? — попита Зейн.
— Някои от хората на Чезарул са в една кръчма наблизо, „Четирите вятъра“.
— Знам я — обади се Джоми. — През няколко пресечки е.
— Трябваше да отидем там, но май ще е по-добре да ги викнем тук. Вече се стъмнява. Джоми, има ли зад ъгъла място, където да се прикрием.
— Има кръчма, няколко врати по-натам.
— Да я погледнем.
Тръгнаха със същата скорост, като се стараеха да не привличат внимание. Няколко души минаха покрай тях, очевидно тръгнали да се донапият, и им махнаха весело. Калеб смотолеви нещо учтиво и зави зад ъгъла.