— Веднага след вас, на няколко преки по-надолу. В бъркотията никой не е направил връзка с вас. Отначало сметнахме, че е разчистване на сметки между палестинци. После разпознахме дрехите, оръжието, всичко. Анализът на пръстовите отпечатъци — в „Единен свят“ всичко е картотекирано — потвърди идентичността на българина. При аутопсията откриха няколко куршума в черепната кутия. Прочетох доклада, който беше поверителен, и разбрах, че има нещо гнило. Първо, самата смърт беше доста мистериозна. Освен това ставаше дума за човек, чиято роля бе неясна. Обяснихме на полицията, че става дума за злополука с човек от нашата организация, а ние сме защитени от ООН. Така че ченгетата си затвориха устата и никой повече не чу нито за убийството, нито за оръжието.
— Кой беше Сиков?
— Не знам. Нещо като наемник, изпратен от Женева да осигурява охраната ни. Много странен тип. Миналата година дойде само няколко пъти.
— Кога?
— Вече не си спомням точно. През септември, струва ми се, и през февруари.
Точно когато щъркелите прелитат над Израел. Ново потвърждение: Сиков наистина е бил „пионка“ на Бьом.
— Какво направихте с трупа?
— Погребахме го. Сиков не беше от хората, чиито близки ще се загрижат за тялото му.
— Не се ли запитахте кой го е убил?
— На Сиков не му бе чист косъмът. Никой не съжаляваше за него. Вие ли го убихте?
— Да — прошепнах. — Но не мога да ви кажа нищо повече. Освен че в София Сиков и още един тип се опитаха да ме убият и убиха няколко невинни хора. Успях да ликвидирам другия и да избягам. Сиков ме откри тук. Явно е знаел кой е следващият ми етап.
— Откъде е знаел?
— От щъркелите. Наистина ли не знаете какво е правел Сиков в лагера?
— Във всеки случай нищо, свързано с медицината. Тази година дойде преди петнайсет дни. И веднага замина. Следващия път, когато го видях, бе мъртъв.
Значи Сиков е чакал щъркелите в Израел, но са го извикали в България с единствената цел да ме убие.
— Сиков разполагаше с модерно оръжие. Как бихте обяснили това?
— Отговорът е в ръцете ви.
Още държах паспорта. Лекарят обясни:
— Като охранител от ООН Сиков явно е бил снабден с оръжията на Сините каски.
— „Единен свят“ свързан ли е с ООН?
— Донякъде. Но си оставаме независими.
— Името Бьом говори ли ви нещо?
— Германец ли е?
— Швейцарски орнитолог, доста известен в страната си. А името Идо Габор?
— Нищо.
Имената на Милан Джуров и Марко Лазаров също му бяха непознати.
Зададох още един въпрос.
— Екипите ви правят ли сложни хирургически операции, като например присаждане на органи?
— Не. Нямаме необходимите условия.
Зададох и последния си въпрос.
— Освен смъртта на Сиков, забелязали ли си тук някакви странни актове на насилие, на жестокост, които не се връзват с интифадата?
Кристиан поклати глава.
— Само това липсваше.
Сега лекарят ме гледаше, сякаш ме виждаше за пръв път. Разсмя се нервно и каза:
— Тръпки ме побиват от погледа ви. Ей Богу, ще ми се да не бях ви махал шевовете!
27
След два дни тръгнах към Ерусалим. По пътя обмислих новия си план. Повече от всякога бях решен да вървя по пътя на щъркелите. Но възнамерявах да променя посоката си. Присъствието на Сиков в Израел показваше, че враговете ми са наясно с ръководната ми нишка — полетът на източните птици. Затова смятах да ги заблудя, като се насоча към западните. Тази промяна в маршрута имаше две предимства — от една страна, щях да се измъкна от преследвачите ми поне за известно време; от друга, стигналите до Централна Африка западни щъркели можеха да ме заведат при самите трафиканти.
Пристигнах на летището „Бен Гурион“ към шестнайсет часа. Нямаше жив човек. В края на следобеда имаше полет до Париж. Снабдих се с монети и влязох в една телефонна кабина.
Най-напред се обадих на телефонния ми секретар. Дюмаз бе звънял няколко пъти. Безпокоеше се и смяташе да обяви международно издирване. Истината е, че имаше сериозно основание да се тревожи — предишната седмица му бях обещал да се обадя още на другия ден. Чрез оставените съобщения проследих как се развива разследването му. Бе ходил в Анверс и говореше за „важни разкрития“. Явно бе попаднал на следите на Макс Бьом на диамантените борси.
И Вагнер се бе обаждал многократно, притеснен от мълчанието ми. Продължавал да следи щъркелите и ми изпратил факс вкъщи. Имах и съобщение от Нели Бреслер.
Набрах прекия номер на Дюмаз. След осем иззвънявания чух гласа му.
— Луи, къде сте? Мислех, че сте мъртъв.
— За малко и това да стане. Бях в един палестински лагер.
— Спирате ли разследването?