Това откритие показваше, че през седемдесетте години Бьом бе поддържал делови отношения със специалист по диамантите от Южна Африка. Нещо повече: през 1977 г., по някаква загадъчна причина, Ван Дьотен бе посетил Бьом в Централна Африка. След „възкръсването“ на Бьом през 78-а трябва да са подновили връзката си. Ван Дьотен е бил „източният“ трафикант, този, който е „екипирал“ с диаманти източните щъркели, докато Кифер се е занимавал със западните.
Факсът на Вагнер, изпратен по-рано през деня, съдържаше сателитна карта на Европа, Близкия изток и Африка, върху която бяха очертани пътищата, изминати от щъркелите, и бъдещите им маршрути. Над Европа написах „Макс Бьом“, мозъкът на системата. По средата на пътя, в центъра на Африка, отбелязах „Ото Кифер“, а на югоизток — „Нилс ван Дьотен“. Между тези имена се простираха пунктираните линии, по които летяха щъркелите. Системата беше съвършена. Безпогрешна.
Набрах номера на Дюмаз.
— Е? — попита той още преди да ми чуе гласа.
— Чудесно — казах. — Вашите информации потвърждават собствените ми резултати.
— Сега е ваш ред.
Разказах му накратко за трафика на диаманти, за Сиков и хората му, за тайнствения начин, по който бе замесена организацията „Единен свят“. Накрая го осведомих, че съм решил да отида в Централна Африка. Инспекторът сякаш бе онемял. Все пак попита:
— Къде са диамантите?
— Кои диаманти?
— Източните, които са изчезнали заедно с птиците.
Въпросът ме обърка. Не бях споменавал за откритията на Идо, нито за Сара. Реших да излъжа.
— Не знам — отговорих лаконично.
Дюмаз въздъхна.
— Работата става прекалено дебела. Винаги съм мислел, че Макс Бьом търгува с африкански стоки. Но си го представях по-скоро като любител. А мащабите на системата са прекалено грандиозни.
— Какво искате да кажете?
— Говорих с хората от ЦСО. Те от години подозират, че съществува незаконна търговия на диаманти, в която Макс Бьом играе централна роля. Но така и не са успели да открият, че се извършва чрез щъркелите. Добре сте поработил, Луи. Но вече е по-добре да се свържем с ЦСО и да им предадем щафетата.
— Предлагам ви сделка. Дайте ми още десет дни, колкото да отида до Централна Африка и да се върна. След това ще дадем информация на ЦСО и на Интерпол. Дотогава — нито дума.
Дюмаз се поколеба, после каза:
— Десет дни, добре.
— Чуйте ме — казах. — Имам задача за вас. Появи се едно лице, една жена. Казва се Сара Габор. Замесена е в историята и притежава диаманти, които ще се опита да продаде в Анверс. Вие можете да откриете следите й.
— От съучастниците на Бьом ли е?
— Не. Иска просто да вземе пари от камъните.
— Много ли са?
— Няколко.
Отново го излъгах, без сам да знам защо.
— Как изглежда?
— Много висока, слаба. На двайсет и осем години, но изглежда по-възрастна. Руса, средно дълги коси, матова кожа и прекрасни очи. Доста ъгловато лице. Повярвайте ми, Ерве — хората, които са я виждали, ще си спомнят за нея.
— Камъните й са необработени, предполагам?
— Да. И идват от трафика на Бьом.
— Откога се опитва да ги продаде?
— От четири-пет дни. Сара е от Израел и ще се свърже с еврейски търговци.
— И ако я открия?
— Обяснете й спокойно, че работите с мен. Не говорете за диамантите. Просто я убедете да се покрие, докато се върна. Става ли?
— Добре. Да допуснем, че открия тази Сара. Какво да й кажа, за да се увери, че си сътрудничим?
— Кажете й, че нося нейния глок до сърцето си.
— Нейния какво?
— Глок. Тя ще разбере. И още нещо — добавих. — Не се доверявайте на външния вид на Сара. Тя е хубава и фина, но опасна. От Израел е, нали разбирате? Добре тренирана и експерт по оръжията.
— Ясно. Това ли е всичко?
— Бях ви поискал информация за „Единен свят“, но във факса ви няма нищо.
— Там срещнах сериозни трудности.
— Тоест?
— Дадоха ми подробна карта на центровете им по света. Но отказаха да ми предоставят списък на членовете на Клуб 1001.
— Като полицай не можете ли…
— Нямам нито разрешение, нито официална заповед. Впрочем в Швейцария „Единен свят“ е истинска институция. Няма да погледнат с добро око на някакво дребно ченге, което им досажда с въпроси за недоказани неща.
— Можете ли поне да ми изпратите картата?