— Щом затворим.
— Ерве, смятам да замина възможно най-скоро за Централна Африка — утре или в други ден. Няма да ви се обаждам. Много ще е сложно. След десетина дни ще знам всичко за тази история. Тогава ще се свържа с вас.
Затворих. След няколко секунди факсът забръмча — Дюмаз ми пращаше картата на центровете на „Единен свят“. По света имаше около шейсет лагера, една трета от които постоянни. Другите се местеха, според нуждите. Имаше центрове в Азия, Африка, Южна Америка, Източна Европа. Бяха по-нагъсто в страни, където се водеше война или цареше глад. Така в Африканския рог се наброяваха повече от двайсет лагера. Още двайсетина бяха разположени в Бангладеш, Афганистан, Бразилия и Перу. Сред това разпределение се открояваха две съвсем ясни трасета — източно през Балканите, Турция, Израел, Судан до Южна Африка и много по-късо западно, тръгващо от Южно Мароко (фронта Полисарио) и разклоняващо се към Мали, Нигер, Нигерия и Централна Африка. Сравних картата с картата на Вагнер и лесно установих, че лагерите следваха пътя на щъркелите.
През тази нощ почти не спах. Информирах се за полетите за Банги — самолет на Еър Африка пътуваше натам на другия ден вечерта в единайсет и половина. Запазих си билет за първа класа — все още плащах с парите на Бьом.
Отново бях сам и щях да се отправя към сърцето на мистерията — и на собственото си минало.
IV. ДЖУНГЛАТА
29
На 13 септември вечерта, когато остъклените врати на летището „Шарл Дьо Гол“ се отвориха и видях надписа „Еър Африка“, разбрах, че вече съм на черния континент. Наоколо бе пълно със стройни чернокожи с разноцветни дрехи, с дипломатически костюми, с всякакви тюрбани и наметала.
Чекирах багажа си и се отправих към определената ми зала. През деня бях попълнил екипировката си с раница от непромокаема материя, мушамено пончо (в Централна Африка дъждовният сезон бе в разгара си), памучен спален чувал, удобни обувки от изкуствена кожа, която съхне много бързо, и внушителен нож с назъбено острие. Купил бях и лека палатка за един-двама души за в случай, че ми се наложи да лагерувам някъде. Аптечката си обогатих с лекарства срещу маларийна треска, срещу колики, както и със спрейове срещу комари. Запасих се и с малко консерви, които щяха да ме спасят от евентуалното маймунско печено или антилопско на шиш. Накрая се снабдих с диктофон и касети от по сто и двайсет минути.
Към двайсет и три часа се качихме на борда. Самолетът бе полупразен — явно Централна Африка не привличаше много туристи. Излетяхме в полунощ, в два часа спряхме да заредим в Джамена, след което съм заспал.
Събудих се в пет сутринта. През илюминаторите нахлуваше сива светлина. Ниско долу се разстилаше безкрайната джунгла на Африка. Огромно и развълнувано смарагдово море, което ту изсветляваше, ту потъмняваше. Реките бяха жълти, земята — кърваво червена, дърветата потръпваха от утринната свежест. Всичко беше живо, светло, радостно. Тук-там се появяваха колиби. Опитвах се да си представя хората, които живееха в този разкошен свят.
Не знам точно къде се намира Тропикът на рака, но когато се приземихме, разбрах, че сме го преминали и сме достигнали екватора. Въздухът бе истинска огнена вихрушка. Небето сияеше като измито от сутрешните порои. Разнасящите се миризми странно напомняха едновременно за живот и смърт, за цъфтеж и тлен.
Преминах през проверката на паспортите, след това през митницата — двете части на глока ми бяха скрити в двете ми раници, и излязох навън, във влагата на африканския ден. Имах чувството, че съм проникнал във вътрешността на наквасена гъба.
— Накъде, шефе?
Един едър негър ми препречваше пътя и ми предлагаше услугите си. Без много да му мисля, може би за да предизвикам съдбата, казах:
— Към „Сикамин“. Закарай ме в хотела, както обикновено.
Името на мината подейства. Все едно бях казал: „Сезам, отвори се“. Мъжът изсвири с пръсти и банда хлапета се втурнаха да пренасят багажа ми. Минута по-късно бях на път за Банги в прашно жълто такси.
Банги не прилича на град, а по-скоро на дълго село от паянтови къщи, покрити с вълниста ламарина. Покрай неасфалтирания път се точеха многобройни минувачи. Мъжете носеха ризи с къси ръкави и сандали. Жените бяха стройни, гъвкави и крепяха на главите си кошници като цветове на стъблата си. От грациозните им шии и дългите голи крака се излъчваше невероятна чувственост. Под апокалиптичното небе изящните им и диви силуети представляваха най-прекрасната гледка, която някога съм съзерцавал.
— „Сикамин“, много пари — пошегува се водачът ми, седнал до шофьора.
Усмихнах се и кимнах. Бяхме стигнали до хотел от веригата „Новотел“. Платих на негъра във френски франкове и влязох вътре. Тук уредих сметката за една нощ и обмених пет хиляди френски франка в местна валута. Заведоха ме в стаята ми на партера близо до обширен вътрешен двор с басейн и екзотична градина.