Стаята ми беше прилична — голяма и светла. Взех душ и се преоблякох. Порових из чекмеджетата на бюрото и открих телефонен указател. Намерих номера на администрацията на „Сикамин“ и го набрах.
Разговарях с някой си Жан-Клод Бонафе, изпълнителен директор. Обясних му, че съм журналист и смятам да пиша репортаж за пигмеите. А знаех, че някои от мините са намират на територията на пигмеите от племето на акасите. Дали би могъл да ми помогне да отида там? В Африка на солидарността между белите може да се разчита. Бонафе веднага ми предложи кола и гид, като ме предупреди, че трябва да заобикалям обектите на „Сикамин“. Генералният му директор Ото Кифер не бил „много лесен“. Накрая ми каза с доверителен тон:
— Впрочем, ако Кифер разбере, че съм ви помогнал, ще си изпатя.
Покани ме да се отбия в кабинета му, за да уточним подробностите. Приех и затворих. След това се обадих на някои хора от френската колония в Банги. Беше събота, но като че ли всички бяха на работа. Разговарях с директори на мини, ръководители на дъскорезници, служители от посолството на Франция. Всички тези отдалечени от родината си французи, изтощени, изцедени от тропиците, изглеждаха радостни да ме чуят. Опитвах се да задавам правилни въпроси и можах да си създам представа за ситуацията и за личността на Ото Кифер.
Чехът ръководеше четири мини, разположени в крайния юг на Централна Африка, там, където започва огромната екваториална джунгла. Сега работеше за Централноафриканската република. Но, както ми казаха всички, жилите били изчерпани. Централна Африка вече не произвеждала качествени диаманти, но продължавала да копае. Аз лично имах друго мнение за липсата на качествени диаманти.
Всичките ми събеседници без изключение споменаха за жестокостта на Кифер. Днес вече бил остарял — на около шейсет, — но бил по-опасен от всякога. Живеел в джунглата, за да може да надзирава работниците. Никой, разбира се, не подозираше, че Кифер е номер едно сред трафикантите на диаманти, че живее вдън гората, за да може по-лесно да краде необработени камъни и да ги изпраща на другарчето си Бьом — по щъркелите.
Реших да изненадам Кифер в джунглата, да се срещна с него или да го проследя, когато тръгне да лови щъркели. Макар Бьом да бе мъртъв, бях сигурен, че чехът не се е отказал от системата на куриерите. Щъркелите още не бяха пристигнали в Централна Африка. Разполагах със седмица, за да хвана Кифер в мините. В единайсет часа тръгнах на срещата с Бонафе.
30
Администрацията на „Сикамин“ се намираше в южната част на града. Дотам имаше около четвърт час с такси. Офисите бяха в нещо като дървено ранчо, пред което стояха няколко джипа. Обадих се на рецепцията и ме заведоха при Жан-Клод Бонафе.
Той бе дребен, закръглен човек на около петдесет години. Носеше небесно синя риза и кремав платнен панталон. На пръв поглед нищо не го отличаваше от кой да е ръководител на предприятие във Франция. Нищо, освен налудничавият блясък в погледа на човек, който не смята да се признае за победен в борбата с тропиците.
— Наистина се радвам да се запозная с вас — започна той. — Вече ви намерих гид — братовчеда на един от служителите ми. Местен човек е и можете да му се доверите.
Седна зад бюрото си, отрупано с африкански статуетки, и посочи към картата на Централна Африка, окачена на стената зад гърба му.
— Всъщност най-познатата част от Централноафриканската република е южната. Заради столицата Банги. И защото оттук започва джунглата с несметните си богатства. Както и територията на мбакасите, истинските господари на страната. Бокаса е бил от този етнос. Областта, която ви интересува, е още по на юг, отвъд Мбайки.
Бонафе показваше на картата огромно зелено петно без следа от пътища, нито селища. Само зелено. Безкрайна гора.
— Тук е мината ни. Точно до Конго. Това е територията на акасите. „Големите“ негри никога не ходят там. Умират си от страх.
Започваше да ми става ясно — дърветата, животните, легендите пазеха Кифер, Господаря на Мрака, по-добре от цяла армия. Бонафе продължи:
— Аз лично обожавам пигмеите. Те са изключителен народ. Но джунглата е още по-изключителна. Знаете ли как функционира тази вселена, господин Антиош? Тя черпи живот от светлината. Светлина, която едва достига до нея. Достатъчно е да падне едно дърво и хоп! — светлината нахлува през пролуката. Растителността я улавя и бързо запълва празнотата. А падналото дърво наторява почвата. И така нататък. Джунглата е нещо невиждано, господин Антиош. Истинска вселена със свой ритъм, свои правила, свои обитатели. Хиляди различни растителни и животински видове!