— Какво искаш да кажеш?
— Живееше в мрака… Духът му живееше в мрака…
Мконта отпи от кафето си.
— Как се запозна с Макс Бьом?
— През 1973 година, преди да започне сухият сезон, Макс Бьом дойде в моето село на границата с джунглата… Изпратил го бе Бокаса… Идваше да надзирава кафеените плантации… По онова време имаше много крадци, но Макс Бьом се справи с тях за няколко седмици.
— Как успя?
— Хвана един крадец, преби го, после го замъкна в центъра на селото. Там взе един кол и му проби двете тъпанчета.
— И после? — прошепнах.
— После… вече никой не крадеше кафеени зърна…
— Кой беше с него?
— Никой. Сам беше. Макс Бьом не се боеше от никого.
Да подлага на мъчение член на племето мбака, сам, на площада на горско село… Бьом наистина не си е поплювал. Жозеф продължи:
— На другата година Бьом се върна, този път за да надзирава диамантените мини. Все по нареждане на Бокаса. Пак ви казвам — не се боеше от нищо. Никога. Искаше да отиде още по на юг и си търсеше гид. Аз познавам добре гората и пигмеите, дори говоря езика на акасите… И Бьом ме избра…
— Имаше ли бели хора на обекта?
— Само един… Клеман… Напълно откачен. Беше се оженил за пигмейка. Нямаше никакъв авторитет. На обекта цареше голяма анархия, преди да дойде Бьом.
— Намираха ли се хубави камъни в находището?
— Най-хубавите на света, шефе. Трябваше само да се наведеш. Затова Бокаса изпрати Бьом… Бокаса много си падаше по скъпоценните камъни…
Жозеф отново отпи от кафето си, след това се загледа в кроасаните ми. Побутнах чинията към него.
— През онази година Бьом остана четири месеца. В началото се зае с наказанията. После реорганизира обекта, въведе нови техники… Всичко постави в ред, можеш да ми вярваш… Когато дойде дъждовният сезон, се върна в Банги. После всяка година идваше все по едно и също време.
— Тогава ли режеше сухожилия?
— Чувал си за това, а, шефе? Всъщност историята е малко преувеличена. Виждал съм го само веднъж да реже сухожилия в „Сикамин“… И то, за да накаже не крадец, а изнасилвач. Един мръсник, който се бе погаврил с едно момиченце и го бе изоставил мъртво в джунглата.
— Много ли бе жесток Бьом?
— Да, но никога без причина. Никога не действаше от садизъм или расизъм.
— Не беше ли расист? Не мразеше ли негрите?
— Ни най-малко. Бьом беше мръсник, но не и расист. Нгакола живееше с нас и ни уважаваше. Говореше санго и обичаше гората. Освен това Бьом обожаваше черните жени.
— А крадеше ли диаманти?
— Да краде? Бьом? За нищо на света. Нали ти казах, Бьом беше справедлив…
— Но е бил съучастник в незаконната търговия на Бокаса…
— Той не виждаше нещата така… Неговата мания бяха редът и дисциплината. Искаше работата да върви като по вода, а кой ще вземе диамантите след това, му беше все едно. Не го интересуваше.
Толкова добре ли се е укривал Макс Бьом? Или е започнал трафика си по-късно?
— Жозеф, знаеше ли, че Бьом е страстен орнитолог?
— За птиците ли говориш? Разбира се, шефе, ходех с него да наблюдаваме щъркелите.
— Къде?
— В Байанга, на запад от „Сикамин“. Там кацаха хиляди щъркели. Хранеха се със скакалци, с дребни животни. (Жозеф се разсмя.) Но жителите на Байанга на свой ред си ги хапваха. Бьом не можеше да търпи това. Издейства си от Бокаса да отвори национален парк. Хиляди хектари гора бяха обявени за неприкосновени. Така и не разбрах защо е всичко това. Според мен гората е на всички. Но все едно. В Байанга слоновете, горилите, газелите са под закрила. А заедно с тях и щъркелите.
Значи швейцарецът бе успял да опази щъркелите си. Дали вече е смятал да ги използва? Но поне сделката беше ясна: диамантите за Бокаса, птиците за Макс Бьом.
— Познаваше ли семейството на Макс Бьом?
— И да, и не. Жена му никога не я виждахме… все беше болна… Виж, синът понякога идваше с нас… Не говореше много… Беше мечтател… Обичаше да скита из гората. Нгакола се опитваше да го научи на някои неща… да кара джипа, да ловува, да надзирава работниците в мината… Искаше да направи от него мъж… Но младежът изглеждаше разсеян, вечно уплашен… Нещо му имаше… Най-чудното бе, че двамата много си приличаха физически… Филип Бьом беше същият като баща си, можеш да ми вярваш… Но Макс Бьом ненавиждаше сина си.
— Защо?
— Защото беше плашлив. А Бьом не можеше да понася страха.
— Какво искаш да кажеш?
Жозеф се поколеба, после се наведе над масата и тихо изрече: