— Синът му беше като огледало, разбираш ли? В което се оглеждаше собственият му страх.
— Нали каза, че Бьом не се е боял от никого?
— От никого, освен от себе си.
Вгледах се във влажните очи на Мконта.
— Сърцето му, шефе. Боеше се от сърцето си. Все си мереше пулса… В Банги все киснеше в клиниката…
— В Банги е имало клиника?
— Болница за бели. Френска болница.
— Съществува ли още?
— В известен смисъл. Днес в нея лекуват и черни, а лекарите са местни хора.
Преминах към ключовия въпрос.
— Ти участва ли в последната експедиция на Бьом?
— Не. Вече се бях установил в Баганду и не ходех в гората.
— А знаеш ли нещо за нея?
— Само каквото съм чул. В Мбайки това пътуване се превърна в легенда.
— Къде са ходили?
— Някъде след границата с Конго.
— И какво е станало там?
— По пътя Нгакола получил телеграма… Донесъл му я един пигмей… Жена му била починала… Сърцето на Бьом не издържало и той паднал мъртъв…
— Продължавай.
Жозеф се поколеба, после въздъхна.
— Нгакола възкръснал… Спасила го магията, Пантерата, която отвлича децата ни…
Спомних си думите на Гайар, предадени ми от Дюмаз. Разказаното от Мконта съвпадаше с версията на инженера. Имаше от какво да се плашат местните хора — мистериозното пътуване в сърцето на мрака и човекът с белите коси, възкръснал от мъртвите.
— Смятам да тръгна по следите на Бьом.
— Не те съветвам, шефе. Сега е дъждовният сезон. Диамантените мини се управляват само от един човек, един убиец — Ото Кифер. Поемаш излишни рискове. Какво ще правиш там?
— Искам да разбера какво точно се е случило през август 1977 година. Как е оцелял Макс Бьом след сърдечната си криза. Магията не ми изглежда достатъчно обяснение.
— Грешиш. Как смяташ да постъпиш?
— Ще заобиколя мината и ще отседна у сестра Паскал.
— Сестра Паскал? Тя не е много по-добра от Ото Кифер.
— Чух за пигмейския лагер Зоко. Там смятам да отида. После дискретно ще разпитам мъжете от обекта, онези, които са работили там и през 77-а.
Погледнах часовника си. Беше единайсет часът в неделя и нямах никакъв план за деня.
— Жозеф — попитах, — познаваш ли някого във френската клиника?
— Един мой братовчед работи там.
— Можем ли да отидем сега?
— Сега ли? Трябва да мина през къщи и…
— Колко?
— Десет хиляди.
Извадих парите и ги пъхнах в джоба на ризата му. Мконта примигна, после каза:
— Да тръгваме, шефе.
33
Френската клиника се намираше на брега на река Убанги. Реката бавно течеше под яркото слънце. Виждах я през храстите — черна, огромна, почти неподвижна. Приличаше на гъст сироп, в който бяха залепнали рибарите и пирогите им.
Вървяхме покрай брега, там, където се бях разхождал предишния ден. Отдясно на пътя се издигаха сградите на министерствата — бежови, розови, червени. Отляво във високата крайбрежна трева се гушеха дървените бараки на търговците на плодове, маниока, сувенири.
Появи се и клиниката — четвъртит двуетажен блок с неопределен цвят. Сградата беше разядена от полепналата пръст и от плъзналата до колониалните балкони растителност. Камъкът изглеждаше подут от влага.
Влязохме в градината. По дърветата бяха прострени престилките на хирурзите, по които се открояваха яркочервени петна. Жозеф се засмя.
— Това не е кръв, шефе. Това е земя, латерит. Петната от латерит не се изпират.
Фоайето беше пусто. Жозеф почука по бюрото на рецепцията. Изминаха минути, преди да се появи висок тип с бяла престилка на червени петна.
— Какво обичате? — попита той с мазен глас.
— Тук ли е Алфонс Мконта?
— Никой няма в неделя.
— Ти да не си никой?
— Аз съм Йезус Бомонго. На вашите услуги.
— Приятелят ми би искал да види архивите от времето, когато тук е имало само бели. Ще му помогнеш ли?
— Ами, аз нося отговорност за…
Жозеф ми направи красноречив знак. Попазарих се заради принципа и се изръсих с още десет хиляди местни франка. Последвах новия си гид по тъмен коридор, после нагоре по стълбите.
— Лекар ли сте? — попитах.
— Само санитар. Но то е все едно.
Качихме се на тавана, където Йезус отключи една скърцаща желязна врата.
— Архивите са ей там — посочи той. — След падането на Бокаса собствениците избягаха. Клиниката бе затворена в продължение на две години, след това отново я отворихме за нашите сънародници. Вече си имаме собствени лекари. Едва ли ще намерите много нещо. В Банги не са се лекували много бели. Само най-тежките случаи, които не са могли да бъдат транспортирани. Африканската медицина е истинско бедствие.