Помислих си за трите плика и бързо отговорих:
— Инспекторе, работата, за която ме нае Макс Бьом, е свързана изключително с щъркелите. И в това няма нищо подозрително. А парите ще върна на асоциацията, която…
— Всъщност няма асоциация в смисъла, който влагате в тази дума. Бьом е работил сам и е бил единствен член на асоциацията за закрила на европейските щъркели. Плащал е на няколко служители, наемал е офиси. Но не е имал нужда от парите на другите. Бьом е бил много богат.
Занемях от изненада. Дюмаз продължи:
— В личната му сметка има повече от сто хиляди швейцарски франка. А някъде трябва да има и други сметки. В някой момент от живота си орнитологът се е занимавал с нещо изключително доходно.
— Какво смятате да правите?
— Засега нищо. Човекът е мъртъв, не ни е известно да има семейство. Сигурен съм, че е завещал богатството си на някоя международна организация за защита на природата от рода на „Грийнпийс“. Така че случаят е приключен. И все пак бих искал да се поровя в тази история. Необходима ми е помощта ви.
— Моята помощ?
— Намерихте ли нещо у Бьом сутринта?
Трите плика отново се появиха в съзнанието ми.
— Освен досието ми, нищо друго.
Дюмаз недоверчиво се усмихна. После стана и каза:
— Да се поразходим.
Тръгнахме покрай брега.
— Да допуснем, че нищо не сте намерили — подзе той. — В края на краищата човекът е бил недоверчив. Аз също се поразрових сутринта, но не открих кой знае какво. Нито за миналото му, нито за тайнствената му сърдечна операция. Нали си спомняте — трансплантацията. Още една загадка. Знаете ли какво ми каза д-р Варел? В присаденото сърце на Бьом има някакъв странен елемент. Нещо, което не би трябвало да е там. Миниатюрна капсула от титан — металът, от който правят някои протези — е прикрепена към върха на органа. Обикновено върху присаденото сърце се поставя клип. Така по-лесно се извършват биопсии. Но тук не става дума за това. Според д-р Варел капсулата не служи за нищо.
Сетих се за бялото петно върху рентгеновата снимка. Значи това бе второто сърце. Попитах:
— С какво мога да ви бъда полезен, инспекторе?
— Бьом ви е платил, за да проследите миграцията на щъркелите. Смятате ли да го направите?
— Не. Ще върна парите. Щъркелите може да са решили да напуснат Швейцария или Германия, или да ги е издухал някой гигантски тайфун. Нищо не мога да направя. А и ми е безразлично.
— Жалко. Пътуването ви би било много полезно. Опитвам се да проследя кариерата на Макс Бьом. Ако заминете, бихме могли да разберем какво е правил в Африка и Близкия Изток.
— Как по-точно?
— Ще работим заедно. Аз — тук. Вие — там. Аз ще проуча произхода на богатството му, операцията му. Ще открия датите и обектите, на които е работил. Вие ще тръгнете по следите на щъркелите, които съвпадат с неговите. Ще поддържаме връзка. За няколко седмици ще разнищим целия живот на Бьом. Тайните му, добрите му дела, далаверите му.
— Далавери?
— Казвам го просто така. Нямам нищо предвид.
— И какво ще спечеля аз?
— Едно приятно пътуване. Ще подпишем показанията ви и ще ги забравим.
— А вие какво ще спечелите?
— Много неща. При всяко положение по-вълнуващи от откраднати пътни чекове и изгубени кучета. През август във всекидневието в Монтрьо няма нищо забележително, господин Антиош. Сутринта не ви повярвах за следването ви. Човек не прекарва десет години от живота си, занимавайки се с нещо, което не го въодушевява. Но аз също ви излъгах — обожавам работата си. Само че тя не ми отговаря с взаимност. Дните ми са изпълнени със скука. Ще ми се да поработя по нещо интересно. Съдбата на Бьом ни предлага фантастичен предмет на разследване, което можем да извършим заедно. Подобна загадка би трябвало да съблазни духа ви на интелектуалец. Размислете.
— Засега смятам да се прибера във Франция. Ще ви се обадя оттам. Показанията ми могат да почакат ден-два, нали?
Инспекторът се усмихна и кимна. Придружи ме до колата и ми протегна ръка за сбогом. Не я поех. Влязох в колата. Дюмаз отново се усмихна и задържа вратата.
— Може ли да ви задам един недискретен въпрос?
Кимнах.
— Какво се е случило с ръцете ви?
Въпросът ме свари неподготвен. Погледнах деформираните си пръсти, чиято кожа бе обсипана с малки белези, и свих рамене.
— Нещастен случай в детството ми. Живеех у бавачката ми, която се занимаваше с боядисване. Един ден легенчето с киселина се изсипало върху ръцете ми. Само това знам. Шокът и болката са изличили спомена.
Затръшнах вратата. Дюмаз ме изгледа, после попита:
— Тези белези имат ли нещо общо със злополуката, в която са загинали родителите ви?