— Пийте, Луи, и седнете. Ще имате нужда.
Подчиних се, без да споря. Избрах едно кресло до камината, седнах и изпих глътка уиски. Нели седна срещу мен и изгълта чашата си на един дъх, преди да я напълни отново. Тогава започна разказа си, като за пръв път ми заговори на „ти“.
— Има неща, които не се забравят, Луи. Неща, завинаги запечатани в паметта и сърцата ни. Не знам откъде си узнал името на Пиер Сенисие и какво точно си открил. Не знам как миграцията на щъркелите те е довела тук, за да научиш най-добре пазената тайна на света. Но това няма значение. Вече нищо няма значение. Дошъл е часът на истината, Луи, а за мен, може би, часът на свободата.
Пиер Сенисие произхождаше от висшата парижка буржоазия. Баща му, Пол Сенисие, беше известен магистрат, човек строг, мълчалив и жесток, от когото се бояха. В началото на века жена му роди за няколко години три момчета, на които той възлагаше големи надежди, но които се оказаха с прекалено слаб интелект. Бащата беше бесен, но успя да ги уреди. Първият син, Анри, гърбав и почти малоумен, отиде да пази „замъците“ — три запуснати имения в Нормандия. Доминик, най-здравият физически, постъпи в армията и благодарение на влиянието на баща си получи няколко нашивки. Най-малкият, Рафаел, който не беше чак такъв идиот, стана свещеник, наследи една енория, след това и той потъна в забрава.
По това време Пол Сенисие вече се интересуваше само от четвъртия си син, Пиер, който се роди през 1933 г. Тогава бащата беше на петдесет години. Съпругата му, и тя горе-долу на толкова, му направи този подарък и почина скоро след раждането.
Пиер сякаш бе обрал всички дарби на рода. Старият магистрат му се посвети напълно. Сам го научи да чете и пише и жадно следеше развитието му. Надяваше се, че синът му ще избере неговата кариера, но Пиер предпочете медицината. Бащата не се противопостави. И добре направи. На двайсет и три години Пиер Сенисие беше вече обещаващ сърдечен хирург. По това време го срещнах за пръв път. Беше висок, горд и обаятелен.
Нели замълча и отново напълни чашата си.
— Аз го запознах с Мари-Ан дьо Монталие. Мари-Ан ми беше близка приятелка. Руса, висока, вечно разрошена, сякаш току-що става от леглото. И бледа, почти прозрачна. Мари-Ан се влюби в Пиер в секундата, в която го видя. Ожениха се през януари 1957 година. По време на сватбения обяд Мари-Ан ми прошепна: „Загубена съм, Нели. Знам това, сама си го избрах.“
По същото време аз срещнах Жорж Бреслер. Беше по-възрастен от мен и пишеше стихове и сценарии. Искаше да пътува като дипломат — „като Клодел или Малро“. Междувременно Мари-Ан редовно ми пишеше. От писмата й разбрах що за човек беше Пиер Сенисие.
През 1958 г. той заемаше важен пост в клиниката „Питие“. Беше на двайсет и пет години. Очакваше го голяма кариера, ако не бяха необичайните му наклонности. Мари-Ан бе проучила миналото на съпруга си и бе открила ужасяващи неща. Докато бил студент, Пиер бил заловен да прави вивисекция на живи котки. По-късно го заподозрели, че е извършвал незаконни експерименти върху две ненормални деца.
Лекарският съюз заплашил Сенисие, че ще го лиши от право да практикува, но през 1960 г. той извършил уникална операция — присадил маймунско сърце на възрастен пациент. Пациентът починал, но от хирургическа гледна точка трансплантацията била успешна. Тогава забравили подозренията си и Сенисие станал национална гордост. На двайсет и седем години дори получил ордена на Почетния легион лично от генерал Дьо Гол.
Година по-късно старият Сенисие почина и остави по-голямата част от богатството си на Пиер. Хирургът използва средствата, за да отвори частна клиника в Ньойи-сюр-Сен. За няколко месеца клиниката „Пастьор“ придоби голяма известност. Пиер Сенисие бе на върха на славата си. Тогава построи в градината на клиниката сиропиталище, в което приютяваше бедни деца, главно циганчета. Новата му дейност бързо му донесе и нови фондове, отпускани от държавата, от предприятия и отделни лица.
И тогава всичко рязко се промени. Писмата на Мари-Ан станаха ужасни, страшни. Пишеше такива неща… Бях убедена, че си е загубила ума. Според нея в сиропиталището на Сенисие се вършели варварски експерименти. Съпругът й бил инсталирал в подземието операционен блок, където присаждал на деца органи без никаква упойка.
Междувременно жалбите на цигански семейства се трупали и било решено да се извърши обиск в клиниката. Но Сенисие и този път се измъкнал, като предизвикал пожар, от който се спасили децата на горните етажи, но нито едно дете от подземието. Полицията заключила, че пожарът е случаен, оцелелите деца били върнати на семействата им или прехвърлени в други центрове. В последното си писмо Мари-Ан ми пишеше, че съпругът й бил „оздравял“ и че двамата отиват в Африка, за да лекуват чернокожото население. Точно тогава Жорж бе назначен на дипломатически пост в Югоизточна Азия и ме покани да го придружа. Това беше през ноември 1963 г. Бях на трийсет и две години.