В седем и половина вечерта пред мен застана дребен мъж.
— Луи Антиош?
Станах, за да го поздравя, но не извадих ръцете си от джобовете. Впрочем мъжът не ми подаде ръка.
— Жоро Грибински, предполагам?
Той навъсено кимна. Трябва да беше около петдесетгодишен. Носеше жалки дрехи, но нищо не можеше да прикрие блестящите му очи, гордата извивка на устните, благородството на чертите и жестовете му.
Обясних му защо съм в Братислава. Лицето му просветна. Разказа ми, че от повече от двайсет години наблюдава белите щъркели и познава всяко кътче в областта, където могат да се срещнат. На мой ред го информирах за спътника, който щеше да ги локализира.
— Нямам нужда от спътник, за да открия щъркелите. Елате — каза ми той.
Качихме се в шкодата му и потеглихме. Прекосихме вонящи индустриални зони, минахме покрай засети с пшеница и царевица нивя, накрая поехме по каменист черен път, за да стигнем до брега на лагуна със спокойни зелени води. Видяхме чапли, жерави, кани, но не и черно-бели птици. Жоро се намръщи. Отсъствието на щъркелите изглеждаше необичайно. Седнахме на земята и зачакахме. Попитах го:
— Слагате ли пръстени на щъркелите?
— Не, защо? За какво им са? Знам къде гнездят и толкова. Всяка година всеки щъркел се завръща в гнездото си. С математическа точност.
— По време на миграцията виждате ли опръстени птици?
— Разбира се. Дори си записвам номерата им. Както и мястото, деня, часа. Плащат ми за това. Един швейцарец.
— Макс Бьом?
— Точно.
Орнитологът не ми беше казал, че Жоро е един от „часовоите“ му.
— Откога ви плаща?
— От десетина години.
— Защо прави това според вас?
— Защото е луд.
Жоро повтори: „Луд е“, като завъртя показалец на слепоочието си.
— През пролетта, когато щъркелите се завръщат, Бьом ми се обажда всеки ден: „Мина ли еди-кой си номер? А еди-кой си?“ Не е на себе си в такива моменти. През май, когато всички птици преминат оттук, най-после се успокоява и повече не ми се обажда. Тази година беше ужасно. Почти нито един щъркел не се завърна. Мислех, че ще получи удар. Както и да е. Плащат ми и аз върша работата.
Жоро ми вдъхваше доверие. Обясних му, че и аз работя за Макс Бьом, без да му казвам, че швейцарецът е мъртъв. Това ни посближи. За Жоро аз бях французин, човек от Запада, следователно богат и достоен за презрение, фактът, че работим за един и същи човек, го освободи от комплексите му и той започна да ми говори на „ти“. Извадих снимките на щъркелите и го попитах:
— Имаш ли представа къде са изчезнали?
— Само един вид щъркели изчезнаха.
— Какъв вид?
— Само опръстените щъркели. И по-специално онези, които имаха по два пръстена.
Тази информация беше много важна. Жоро взе фотографиите.
— Гледай. Повечето от тези птици имат по два пръстена на десния крак над ставата. Това значи, че са били залавяни.
— Тоест?
— В Европа слагат пръстен на щъркелчетата, когато още не могат да летят. За да им сложат втори пръстен, трябва да се залови птицата, което значи, че е болна или ранена. Виж тук.
Жоро ми подаде снимката. Виждаха се датите върху двата пръстена: април 1984 и юли 1987. Три години след раждането си този щъркел е бил лекуван от Бьом.
— Изчислил съм го — продължи Жоро. — Шейсет процента от изчезналите щъркели са с два пръстена.
— На какво се дължи това според теб?
Жоро сви рамене.
— Може би има някаква епидемия в Африка, в Израел или в Турция. Може би пръстените им пречат да ловуват свободно. Знам ли.
— Говори ли за това с Бьом?
Но Жоро вече не ме слушаше. Бе залепил бинокъла до очите си и мърмореше:
— Ето, ето, ей там…
Но не бяха щъркели, бяха кани.
Жоро отново седна на земята и остави бинокъла.
— На колко си години?
— На трийсет и две.
— Къде живееш във Франция?
— В Париж.
— А, Париж, Париж… Бьом ти е платил да проследиш щъркелите, така ли?
— Точно така.
— Сладка работа. Мислиш ли, че ще разбереш какво им се е случило?
— Надявам се.
— И аз се надявам. Заради Бьом.
— Бьом е мъртъв, Жоро.
— Мъртъв? Защо ли не се учудвам?
Обясних му как е умрял Бьом. Не изглеждаше много опечален. Освен, разбира се, за заплатата, която вече нямаше да получава. Разказа ми как Бьом дошъл в Братислава и му предложил няколко хиляди чешки крони, за да наблюдава преминаването на щъркелите. После додаде:
— Знаеш ли, че не си първият, който ме разпитва за птиците? През април идваха двама души и ми задаваха същите въпроси.