Х. Бийм Пайпър
Полицейска операция
„… вероятно има нещо в природата на една секретна полицейска сила, която провежда операции за отклоняване подозренията на хората и дава подходящи за всичко обяснения, нещо в начина на мислене на човешките същества — или че, ако съществуват мистериозни вредители и злосторници, те биха могли да бъдат от свят на други същества, които ги контролират и се опитват да ги проумеят, не доброжелателно, а за да отклонят вниманието от себе си, тъй като и те може би използват живота върху тази земя, но по по-изтънчен, методичен и организиран начин.“
Гневен, облечен в овехтелия си комбинезон и избелялата от пот черна риза, Джон Стромайър бе застанал встрани от останалите, с гръб към порутените фермерски постройки, жълтеещата гора и набразденото от перести облаци синьо октомврийско небе. Сега протегна обвинително мазолестата си ръка и викна:
— Чи таз телица струваше двест’, двест’ и пейсе долара! И туй куче беше кат член на семейството ни; а с’га я ги виж! Не обичам да ругая, ама ш’трябва да напрайте нещо!
Стив Паркър, областният пазач на дивеча, насочи обектива към трупа на кучето, щракна го и отсече:
— Вече правим каквото трябва.
След това направи десет крачки наляво, като заобиколи изкормената телица, за да избере ракурс за снимката.
След като разбраха, че Паркър е приключил с кучето, двамата мъже в сиви полицейски униформи пристъпиха към него и приклекнаха да го огледат. Единият с трите обърнати „V“ на ръкавите го хвана за предните крака и го обърна по гръб. Беше голям звяр от неопределима порода с рунтава черно-кафява козина. Нещо го бе издрало дълбоко с огромните си нокти по главата, бе разсякло неколкократно напречно шията му и го бе изтърбушило с един удар от гърдите до опашката. Огледаха го внимателно, след което се приближиха и застанаха до Паркър, който фотографираше мъртвата телица. Също като кучето и тя бе издрана от едната страна на главата и гърлото й бе прерязано на няколко места. Освен това от единия й хълбок бяха откъснати огромни ивици плът.
— Аз не мога да утрепя мечка извън сезона, нали! — не спираше да се оплаква Стромайър. — Но мечката идва и утрепва стоката и кучето ми и в това няма нищо нередно! Ей т’ва му’й писано на фермера в тая държава! Не обичам да ругая…
— Ами не ругай! — прекъсна го ядосано Паркър. — И стига си мърморил. Подай иск и млъквай! — После се обърна към двамата с високите широкополи шапки: — Всичко ли видяхте, момчета? Да вървим тогава.
Прекосиха с бързи крачки селския двор, преследвани от Стромайър, който продължаваше да подвиква зад тях, оплаквайки неволите на един фермер, предизвикани от циничното и корумпирано правителство. Качиха се в полицейската кола, сержантът и войникът на предната, а Паркър на задната седалка — той остави фотоапарата до една карабина „Уинчестър“.
— Не беше ли малко рязък с това приятелче, Стив? — запита сержантът, когато войникът запали двигателя.
— Не прекалено. Не обичам да ругая — изимитира пострадалия собственик на телицата Паркър, след което уточни: — Абсолютно съм сигурен, че е застрелял най-малко четири сърни незаконно през годината. Когато и ако река да се захвана с него, ще съжалява много повече, отколкото в момента.
— Тези приятелчета много обичат да се оплакват — съгласи се сержантът. — Мислиш ли, че, каквото и да е това, което го е направило, е като в другите случаи?
— Да. Сигурно кучето се е нахвърлило, докато онова е ядяло телицата. Същите повърхностни одрасквания около главата и дълбоки разрези по шията и корема. Колкото по-едро е животното, толкова по-напред са големите рани. Явно нещо ги сграбчва за главата с предните лапи и ги дере с ноктите на задните; затова си мисля, че е рис.
— Да ви кажа — обади се войникът, — виждал съм много подобни рани през войната. Моята група се приземи в Минданао, където действаха партизаните. Прилича ми на работа на умопобъркан.
— Складовете са пълни с мачете и ножове за джунглата — отбеляза сержантът. — Мисля да се обадя на доктор Уинтърс в районната болница и да разбера дали всичкият му инвентар е налице.
— Но повечето добитък беше нахапан, както телицата — възрази Паркър.
— По правило ненормалните имат странен вкус — отвърна сержантът. — Или пък са ги яли по-късно лисици?
— Надявам се да е така, че да се отърва — каза Паркър.
— Ха, само го чуй! — възкликна войникът и спря колата на края на пътя. — Мисли си, че един смахнат с мачете и Тарзанов комплекс е шега работа. Сега накъде?
— Да видим.
Сержантът бе разгънал някакъв лист; пазачът на дивеч се наведе напред, за да надникне над рамото му. Сержантът прокара пръст по отбелязаните с различен цвят кръстчета върху картата.