В стаята се възцари мълчание и по изражението на пациента Ауне се досети, че онзи му е задал въпрос и очаква отговор.
— Хм… — Ауне подпря брадичка върху юмрука си и срещна погледа му. — Ти как мислиш?
В очите на мъжа се четеше объркване. За миг Ауне се притесни да не би онзи да му е поискал чаша вода или нещо подобно.
— Какво мисля за усмивката ѝ? Или за силната светлина?
— И за двете.
— Понякога ми се струва, че се усмихва, защото ме харесва. Друг път — че се усмихва, защото иска нещо от мен. Но когато престане да се усмихва, силната светлина в очите ѝ угасва и е твърде късно да разбера, защото тя отказва да говори повече. Вероятно е заради усилвателя. Или?
— Ъъъ… кой усилвател?
— Нали ти разказах. Дето татко го изключваше, когато влизаше в стаята ми. Бил съм въртял тази плоча толкова пъти, че граничело с лудост. До копчето за спиране имаше червена лампичка. Светлинката ѝ отслабваше и накрая изчезваше. Като око. Или залез. И тогава си мислех, че я губя. Затова тя онемяваше в края на съня. Тя е усилвателят, който замлъкна, когато баща ми го изключи. И не мога да разговарям с нея.
— Мислил си за нея, докато си слушал плочите?
— Да. През цялото време. Докато станах на шестнайсет. Не плочите. А една определена плоча.
— „Тъмната страна на луната“?
— Да.
— Но тя не те иска?
— Не знам. Най-вероятно — не. Тогава не ме искаше.
— Хм… Времето ни изтече. Ще ти дам четиво за следващия път. Искам да измислим нов завършек на историята от съня ти. Момичето ще говори. Ще ти каже онова, което искаш да ти каже. Например, че те харесва. Ще помислиш ли за следващия път?
— Да.
Пациентът стана, взе си палтото от закачалката и тръгна към вратата. Ауне погледна към компютърния екран. Графикът му изглеждаше направо потискащо запълнен. Пак забрави името на пациента. Откри го сред записалите си час: Пол Ставнес.
— Следващата седмица по същото време. Удобно ли ти е, Пол?
— Да.
Столе го вписа. Вдигна глава. Мъжът вече беше излязъл.
Психологът стана, взе вестника и се приближи до прозореца. Къде се губеше глобалното затопляне, което все вещаеха? Погледна статията, но изведнъж вестникът му опротивя и той го захвърли настрани. До гуша му беше дошло от четене на вестници. Убит. С многократни удари по главата. Ерлен Венешла оставяше съпруга, деца и внуци. Приятелите и колегите му бяха в шок. „Сърдечен и мил човек“. „Изключено е да не го харесаш“. „Внимателен, почтен и толерантен, без абсолютно никакви врагове.“
Столе Ауне си пое дълбоко дъх. Луната няма тъмна страна. На практика цялата е тъмна.
Погледна телефона. Имаха номера му, но апаратът мълчеше. Точно като момичето от съня на пациента.
Четвърта глава
Началникът на Отдела за борба с насилието Гюнар Хаген прокара ръка по челото си и по лагуната, вдала се в косата му. Потта, събрана под дланта му, потече и попи около тила му. Пред него седеше разследващата група. Обикновено тя се състоеше от дванайсет души, но убийството на полицейски служител се смяташе за извънредна ситуация и в кабинет К2 не остана свободен стол. Събраха се петдесет колеги. С тримата, излезли в болничен, цялата група наброяваше петдесет и трима души. Очакваше се болните да се увеличат. Натискът на медиите ставаше все по-осезаем. Ако не друго, настоящото разследване поне спомогна за сплотяването на двете най-големи следствени структури в Норвегия: Отдела за борба с насилието и КРИПОС. Те загърбиха някогашното съперничество и поставиха началото на съвместна работа с единствената цел да открият кой е отнел живота на техния колега. Първите седмици преминаха интензивно и всички се трудеха с такъв плам, че Хаген не се съмняваше в бързото разкриване на престъплението въпреки липсата на улики, свидетели, предполагаем мотив, потенциални заподозрени и евентуални подсказки. Увереността му извираше от силното желание за успех, от старателното прочесване на района около местопрестъплението, от щедро вложения кадрови потенциал. Ала действителността го опроверга.
Посивелите, изморени лица се взираха в него с апатия, все по-явна през последните седмици. А вчерашната пресконференция — която с отчаяния зов за помощ ужасно напомняше капитулация — ни най-малко не повдигна бойния дух. Днес постъпиха още две съобщения за болни колеги, а те определено не бяха от хората, отсъстващи заради запушен нос. Проблемите на полицията не се изчерпваха със случая „Венешла“. Делото „Густо Хансен“ остана на „трупчета“, след като освободиха Олег Фауке от затвора, а наркопласьорът Крис Реди, по прякор Адидас, оттегли самопризнанията си. От случая „Венешла“ разследващите извлякоха един-единствен позитив: покушението срещу полицая напълно засенчи убийството на наркомана Густо и медиите не написаха и дума по въпроса за висящото дело.