Автомобилът сви и спря зад Кметството. Микаел слезе и тръгна по стълбите към входа. Според някои слухове през двайсетте години на двайсети век архитектите Арнеберг и Полсон всъщност били замислили този вход като параден, но после зидарите объркали чертежа. Когато открили грешката, строителните работи вече били напреднали и инженерите потулили гафа с надеждата пристигащите с кораб в столицата на Норвегия да не разберат, че ги посреща не парадният, а задният вход.
Италианските гьонени подметки леко потропваха по каменния под, докато Микаел Белман вървеше напето към пропуска. Там го посрещна жена с ослепителна усмивка:
— Добър ден, господин главен секретар. Очакват ви. На десетия етаж, в дъното на коридора, вляво.
Докато асансьорът го отнасяше нагоре, Белман се огледа в огледалото и си помисли, че се издига не само тук, в кабината, а и в кариерата си. Въпреки неразкритото убийство. Оправи копринената вратовръзка, която Ула му донесе от Барселона. Двоен уиндзорски възел. В гимназията научи Трюлс как да прави уиндзорски възел, но не двоен, а единичен. Вратата стоеше открехната. Микаел я бутна и влезе.
Посрещна го празен кабинет. Разчистено бюро, празни рафтове. По стените личаха светли петна от висели до неотдавна там снимки. Тя седеше на единия перваз. Лицето ѝ притежаваше конвенционалната красота, която жените характеризират с „хубавка“, но беше лишено от сладникавост и чар въпреки русата кукленска грива, оформена в нелепи букли. Висока, атлетична, широкоплещеста, с широк ханш, пристегнат за случая в тясна кожена пола. Кръстосани бедра. Мъжествените черти на лицето ѝ, подсилени от орлов нос и студени сини очи на вълчица, подсказаха на Белман още при първата им среща, че Исабеле Скойен е напориста и смела пума, която не се свени да задоволява сексуалните си потребности с по-млади мъже.
— Заключи — заповяда тя.
И — оказа се — я бе преценил съвсем точно.
Микаел затвори вратата и врътна ключа. Отиде до един от другите прозорци. Кметството се извисяваше над скромния архитектурен екстериор на Осло, състоящ се предимно от четири– и пететажни сгради. Срещу двете му кули, върху висок земен насип, величествено се издигаше седемвековната крепост „Акершхюс“. Старите ѝ, очукани от войните артилерийски оръдия бяха устремили дула към фиорда. Водите му приличаха на настръхнали, защото ледените пориви на вятъра диплеха повърхността им. Снегът бе спрял и сега — под оловносивите облаци — градът се къпеше в синкавобяла светлина. Като кожата на мъртвец, помисли си Белман.
— Е, скъпи? Как ти се струва гледката? — Гласът на Исабеле отекна между голите стени.
— Впечатляваща. Ако не ме лъже паметта, бившата общинска съветничка по социалните въпроси имаше по-малък кабинет, при това на по-долен етаж.
— Не говоря за гледката през прозореца, а за тази.
Той се обърна към нея. Новоизлюпената общинска съветничка по въпросите на социалното подпомагане и превенцията на наркотиците беше разтворила широко крака. Бикините ѝ лежаха на перваза до нея. Исабеле неведнъж бе споделяла, че не разбира какво толкова секси намират някои в гладкоизбръснатия триъгълник, но, помисли си Микаел, все трябва да има нещо средно между пълно обезкосмяване и джунглата, която се откри пред него.
— Впечатляваща… — повтори тихо той характеристиката на гледката.
Тя тропна силно с крак върху паркета и се приближи до него. Изтупа невидима прашинка от ревера му. И без токчета щеше да е по-висока със сантиметър от Белман, а сега направо стърчеше с една глава — факт, който ни най-малко не го смущаваше. Той възприемаше ръстовото ѝ превъзходство и властния ѝ характер като вълнуващо предизвикателство. Харесваше му, че тази хищница изисква от него повече мъжественост, отколкото крехката, покорна Ула.
— Стори ми се справедливо да сефтосам новия си кабинет с теб. Без твоя солиден… принос нямаше да се сдобия с този пост.
— Важи и обратното — Микаел Белман вдиша аромата на парфюма ѝ.
Беше му познат. Парфюмът на Ула! „Черна орхидея“ на Том Форд? Ула все му поръчваше да ѝ го купува от Париж или Лондон, защото в Норвегия не го продаваха. Не му се вярваше да е случайно съвпадение.
Виждайки изненадата му, в очите ѝ проблесна задоволство. Тя преплете пръсти на тила му и се наведе назад.
— Съжалявам. Не успях да се въздържа.
И наистина, след партито по случай новата къща Ула се оплака, че флаконът с парфюма ѝ е изчезнал. Някой от знатните им гости явно го бе откраднал. Самият Микаел подозираше по-скоро местните в Манглерю и по-конкретно Трюлс Бернтсен. За Белман не беше тайна, че още от гимназията Трюлс е безнадеждно влюбен в Ула. Микаел, разбира се, не бе повдигал този въпрос нито пред съпругата си, нито пред Бийвъс. Реши да не пита Трюлс за парфюма. Пък и предпочиташе Бийвъс да задигне парфюма на жена му, отколкото, да речем, бикините ѝ.