Как да го направи? Микаел беше най-добрият му приятел. Най-добрият и единственият. Какво ще постигне, ако изпорти, че Микаел е при Ангелика? Ула можеше да има когото си поиска, а определено не искаше Трюлс. Докато движеше с Микаел, за него, Трюлс, поне оставаше възможност да се навърта около нея. Удаде му се сгоден случай, но му липсваше мотив.
Липсваше му тогава, но не и сега.
— Как ти се струва, бате?
Педалът вдигна едно кръгло огледало с пластмасова рамка и Трюлс огледа тила си.
Прическа а ла терорист. Камикадзе. Трюлс изгрухтя. Стана, хвърли банкнота от двеста крони върху вестника, за да избегне съприкосновението кожа с кожа и излезе навън, където властваше март — непотвърденият слух за настъпващата пролет. Хвърли поглед към Главното управление и тръгна към метростанцията в квартал „Грьонлан“. Подстрижката отне девет минути и половина. Той вдигна глава, ускори ход. Нямаше закъде да бърза. Не го чакаха спешни задачи. Освен една, ала тя изискваше онова, което той имаше в изобилие: време да обмисля, готовност да изгуби всичко. Огледа се във витрината на една от многото азиатски бакалии в квартала. И установи, че външният му вид най-сетне отговаря на вътрешното му себеусещане.
Гюнар Хаген гледаше тапета на стената над бюрото и празния стол на главния секретар. Виждаше по-светлите петна от смъкнатите портрети на държавници, заемали поста главен секретар. Бяха висели там, откакто Хаген помнеше кабинета, поставени явно с цел да вдъхновяват наследниците си. Ала Микаел Белман очевидно можеше да мине и без тях. И най-вече без изпитателния, инквизиторски поглед, с който го пронизваха.
Хаген понечи да потупа с пръсти подлакътника, но такъв липсваше. Белман бе подменил дори столовете с по-твърди и по-ниски.
Хаген получи обаждане, че главният секретар го вика в кабинета си, а в приемната секретарката на Белман го покани вътре с уверението, че началникът ще дойде всеки момент.
Вратата се отвори.
— Ето те и теб!
Белман мина зад бюрото и се тръшна на стола. Сключи пръсти на тила си.
— Нещо ново?
Хаген се прокашля. Белман знаеше отлично, че няма нищо ново, защото Хаген беше получил нареждане да го уведомява своевременно и за най-незначителното раздвижване по двата случая. Следователно началникът го викаше по друг повод. Въпреки това Хаген спази протокола: обясни, че още не са открили никакви улики и никаква връзка между убийствата отвъд очевидното: и двете жертви са полицаи, намерени на места, където преди години са били извършени две убийства, останали неразкрити въпреки усилията на разследващите групи, към които са принадлежали и убитите полицаи.
Посред доклада на Хаген Белман се изправи и застана пред прозореца с гръб към него. Залюля се на пети. Престори се, че го слуша. После го прекъсна:
— Трябва да вземеш мерки, Хаген.
Гюнар Хаген млъкна в очакване на продължението.
— Освен това ми се струва неуместно да не сваляш денонощната охрана в Държавната болница, при условие че убиват честни полицаи. Не е ли редно в разследването да се включат всичките ни кадри?
Хаген се смая.
— Охраната поемат не мои хора, а стажанти от Полицейската академия. Не смятам, че в разследването има недостиг на кадри, Микаел.
— Нима? И все пак настоявам да размислиш дали охраната е наложителна. Не виждам непосредствена опасност за живота на пациента. Измина толкова време. Пък и който му има зъб, знае, че той няма да е състояние да свидетелства.
— Лекарите отчитат известно подобрение.
— Този случай вече не е в обсега на приоритетите ни — отсече почти гневно главният секретар, пое си дъх и нахлузи чаровната си усмивка: — Въпросът за охраната все пак зависи изцяло от теб. Не ти се меся, ясно?
На Хаген му идеше спонтанно да възрази, но се опомни и кимна, докато се опитваше да отгатне някъде бие Микаел Белман.
— Е, добре — главният секретар плесна с ръце в знак, че срещата е приключила.
Хаген се канеше да стане. Все още се чувстваше силно дезориентиран. Остана седнал.
— Обмисляме да сменим стратегията.
— Слушам те.
— Да разделим разследващата група на няколко по-малки групи.
— Защо?
— За да осигурим пространство за алтернативни идеи. Големите групи имат капацитет, но в тях не виреят по-разкрепостени хрумвания.
— А е нужно да има… по-разкрепостени хрумвания?
Хаген подмина саркастичната забележка.
— Започнахме да се въртим в омагьосан кръг и разследването се затлачи.
Хаген изгледа събеседника си. В качеството си на бивш разследващ убийства Белман, разбира се, знаеше отлично какво представлява този синдром: групата се вкопчва в началната си версия, предположенията се бетонират във факти, следователите изгубват способността да виждат нещата под друг ъгъл.