Въпреки това главният секретар поклати глава.
— Раздробяването на разследващата група затруднява своевременното разпространение на информацията, Хаген. Отговорността се накъсва, полицаите започват да си пречат взаимно, задълженията се дублират. Една голяма, добре координирана разследваща група е винаги за предпочитане, при условие, разбира се, че я оглавява силен и способен ръководител…
Хаген стисна зъби и езикът му усети неравностите по кътниците. Надяваше се ефектът от намека на Белман да не проличи по лицето му.
— Но…
— Когато един ръководител започне да си сменя стратегията, отстрани това често изглежда като белег на отчаяние и като признание, че се е провалил.
— Но ние се провалихме, Микаел. Вече е март. От първото убийство на полицай изминаха шест месеца.
— Никой не иска да следва лидер, който не постига резултати, Хаген.
— Хората от моя екип не са нито слепи, нито глупави. И сами виждат, че сме зациклили. Знаят и друго: добрите лидери трябва и да умеят да променят курса.
— Добрите лидери трябва да знаят как да мотивират подчинените си.
Хаген преглътна. Преглътна онова, което му идеше да каже. Че когато той е изнасял лекции във Военното училище как се става успешен лидер, Белман е подскачал из махалата с прашка в ръка; че щом Белман се смята за успешен лидер, който умее да мотивира подчинените си, защо не вземе да мотивира него — Гюнар Хаген? Хаген обаче се чувстваше прекалено изтощен и разочарован, затова не преглътна онези думи, които — знаеше — щяха да извадят Белман от нерви:
— Помниш ли какъв успех постигнахме именно благодарение на независимото звено, което оглави Хари Хуле? Онези убийства в Юстаусе никога нямаше да бъдат разкрити, ако…
— Чу ме, Хаген. Опрат ли нещата до промени, предпочитам кадрови рокади в ръководството. То отговаря за нагласата на служителите, а в момента не забелязвам задоволителни резултати. Ако няма друго, тук приключихме.
Хаген не можеше да повярва на ушите си. Изправи се. Краката му се бяха схванали, все едно през тези няколко минути, които прекара в тесния нисък стол, кръвта му бе спряла да се движи. Отправи се с несигурни крачки към вратата.
— Момент — спря го Белман и едва потисна прозявката си. — Нещо ново по случая „Густо“?
— Както самият ти каза — отвърна Хаген, без да се обръща, за да не види Белман как кръвоносните съдове на лицето му, за разлика от тези на краката му, са се издули от бурния приток на кръв, — този случай вече не се ползва с приоритет.
Микаел Белман изчака вратата да се хлопне и да чуе как Гюнар Хаген се сбогува със секретарката в приемната. После се отпусна на кожения стол с висока облегалка. Използва полицейските убийства само като претекст да повика Хаген и подозираше, че онзи го разобличи. Един час преди разговора им Исабеле Скойен се бе обадила на Белман. Тя, разбира се, продължи да му натяква, че неразкритите полицейски убийства ги представяли в медиите като безсилни некадърници. Припомни му, че за разлика от него, тя е зависима от благоразположението на електората. Белман ѝ отговаряше едносрично и само чакаше тирадата ѝ да секне, за да затвори. Ала неочаквано тя пусна бомбата:
— Очакват да се събуди всеки момент.
Белман, седеше с лакти, опрени на бюрото, и чело в дланите. Взираше се в лъскавото покритие на плота, където се отразяваха разкривените очертания на лицето му. Жените постоянно му правеха комплименти за външния вид. Исабеле му беше казвала директно, че го харесва, защото си пада по красиви мъже. По тази причина се чукала и с Густо. Онзи сладур. Двойник на Елвис. Често възприемат красивите мъже като обратни. Микаел се сети за онзи колега от КРИПОС, който му се пусна в тоалетната. После се замисли за Исабеле и за Густо. Представи си ги двамата. После и тримата. Рязко се изправи от стола и отиде до прозореца.
Планът бил задействан. Така каза тя. Задействан. И в момента той трябваше да се настрои в режим на изчакване. Това би следвало да го успокои и да го направи по-приветлив към околните. Тогава защо реши не просто да прониже Хаген, а и да го върти на шиш? За да го гледа как се гърчи безпомощно? Само за да види още едно измъчено лице — освен онова, отразяващо се в лаковото покритие на бюрото? Скоро всичко щеше да приключи. Съдбата му беше в ръцете ѝ. Успее ли начинанието им, ще продължат постарому. Ще забравят за Асаев, за Густо и най-вече за онзи, чието име не излизаше от хорските уста: за Хари Хуле. Така диктуваше логиката на живота. Рано или късно всички и всичко потъват в забвение. С течение на времето хората ще забравят дори чудовищните убийства на двамата полицаи.