Нищо ново под слънцето.
Микаел Белман се запита дали това бе заветната му цел. Реши да не дълбае прекалено. Беше сигурен, че е искал точно това.
Седма глава
Столе Ауне си пое дъх. Бяха стигнали до повратна точка в терапията и сега стоеше пред сложна дилема. Взе решение:
— Възможно е да си потиснал сексуалната си ориентация.
Пациентът го погледна. Иронична усмивка. Присвити очи. Слабите му ръце с почти ненормално дълги пръсти се вдигнаха, сякаш за да наместят възела на вратовръзката над раираното сако, но после се отпуснаха. Столе и преди бе наблюдавал такова движение у свои пациенти. Успели са да се отучат от натрапливи действия, все още обаче не контролират встъпителните ритуали. Ръката им поема към целта, ала действието остава незавършено — още по-безсмислено от първоначалното неволно, но все пак поддаващо се на тълкувание действие. Един вид белег или накуцване. Отглас. Припомняне, че нищо не изчезва напълно, че всичко се натрупва някъде. Някаква твоя страст. Памет на клетъчно ниво.
Ръката на пациента се отпусна в скута. Прокашля се, а гласът му прозвуча някак пристегнат и металически:
— Намекваш ли нещо, дявол да го вземе? Сега какво? С фройдистки глупости ли ще се занимаваме?
Столе случайно бе попаднал на телевизионна поредица, в която разследващите отсяваха виновника, тълкувайки езика на тялото на заподозрените. Всъщност не само мимиките и жестовете издаваха вътрешния мир, а и гласът. Мускулите в гласните струни и в гръкляна са фин инструмент, с който се предават определени звукови вълни. Като преподавател в Полицейската академия Столе често обръщаше внимание на студентите какво чудо е човешкият глас. При това съществуваше още по-чувствителен инструмент от него: човешкото ухо. То не само разделяше трептенията на гласни и съгласни, а и преценяваше температурата, напрежението и емоциите у говорещия. Затова по време на разпит е по-важно да слушаш, отколкото да гледаш. И най-слабото покачване, и най-лекото потреперване на гласа са по-добър лакмус за душевното състояние на разпитвания от скръстените ръце, преплетените пръсти, големината на зениците и всички останали признаци, на които новото поколение психолози придава неоценимо значение, ала за жалост — съгласно опита на Столе — по-често те объркват разследващите или най-малкото ги повеждат по погрешна следа. Пациентът пред него изричаше ругатни, но Столе съдеше за бдителността и гнева му по-скоро по вибрациите в тъпанчетата си. При терапевтична сесия афектът обикновено не е повод за безпокойство. Тъкмо обратното. Силните емоции често са симптом на скорошен пробив в терапията. Проблемът при този пациент произтичаше от факта, че при него всичко се случваше в нелогична последователност. След неколкомесечни редовни сеанси Столе не успя да изгради нормален контакт, задушевност и доверие. Безплодните му опити го подтикнаха да помисли дали да не прекрати лечението и да насочи пациента към свой колега. В спокойна атмосфера на доверие приливът на гняв показва напредък, но в конкретния случай може би означаваше, че пациентът се затваря все по-усърдно в черупката си и издига все по-непроницаема стена.
Столе въздъхна. Очевидно допусна грешка, повдигайки деликатния въпрос. Но нямаше за кога да заглажда казаното и реши да продължи:
— Пол…
Пациентът бе подчертал, че името му не се произнася Паул, а Пол. И не с норвежко „л“, а с английско. Всъщност Столе не можеше да долови разликата.
Тази претенция, в съчетание с кокетно оскубаните вежди и двата малки белега под брадичката — свидетелство за фейслифтинг — беше достатъчно симптоматична, та Столе Ауне да прецени сексуалната ориентация на пациента още на десетата минута след началото на първия им сеанс.
— Потиснатата хомосексуалност е много обичайна дори в нашето привидно толерантно общество — подчерта Ауне, докато следеше зорко реакциите на Пол. — Голяма част от моите пациенти са полицаи. Един от тях идваше при мен на терапия. Довери ми, че е стопроцентов гей, но не може да го заяви на работното си място, защото ще изпадне в изолация. Попитах го дали наистина е съвсем сигурен. Потиснатите нагони често се свързват с очакванията — нашите очаквания към самите себе си, от една страна, и отправените към нас очаквания, които разчитаме по сигнали от околните, от друга. Под околните разбирам предимно роднини, приятели, колеги.