Столе млъкна.
В зениците на пациента не се наблюдаваше промяна. Цветът на кожата му не се промени, той не отмести поглед, не се извърна. На тънките му устни дори се появи лека, подигравателна усмивка. Не без изненада Столе Ауне усети, че собствените му бузи пламнаха. Божичко, колко мразеше този пациент! И колко мразеше работата си в момента.
— И какво направи този полицай? Послуша ли съвета ти?
— Времето ни свърши — обяви Столе, без да си погледне часовника.
— Стана ми любопитно, Ауне.
— А аз съм обвързан с лекарска тайна.
— Да го наречем Хикс. Въпросът ми нещо не ти допадна. Послушал те е и после е сгафил, нали?
Ауне въздъхна.
— Хикс се хвърли с главата напред. Преценил неправилно някаква ситуация и се опитал да целуне колега в тоалетната. После наистина изпадна в изолация. Въпросът е, че можеше и да успее. Обещаваш ли ми поне да помислиш по въпроса?
— Но аз не съм гей.
Пол отново вдигна ръка и пак я отпусна. Ауне кимна.
— Следващата седмица по същото време?
— Не знам. Не се забелязва подобрение, нали?
— Напредваме бавно, но сигурно — отвърна Столе също толкова машинално, колкото пациентът вдигаше ръка към вратовръзката си.
— Всеки път го повтаряш. Но ме гложди усещането, че си хвърлям парите на вятъра, а ти си също толкова некадърен колкото полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач…
Столе забеляза не без учудване, че пациентът понижи глас. Стана по-спокоен. Гласът и невербалните сигнали на тялото излъчваха послание, съвсем различно от изреченото. Умът на Столе започна да анализира на автопилот защо пациентът използва точно това сравнение, но му хрумна сравнително разумно обяснение и той престана да дълбае. Още от есента на бюрото му лежаха вестници, разтворени на страниците за убитите полицаи.
— Не е толкова лесно да заловиш сериен убиец, Пол — отбеляза Столе Ауне. — От години се занимавам с тази материя. Всъщност тя е моята специалност. Както впрочем и психотерапията. Но ако нямаш желание да продължаваме или искаш да опиташ как ще потръгне с друг колега, няма да те спирам. Ще ти дам списък на неколцина много добри психолози и ще ти помогна да…
— Късаш ли с мен, Столе? — Пол наведе глава, а клепачите му с безцветните мигли леко се отпуснаха. Усмивката на устните му се разтегна.
Столе се затрудняваше да отсъди дали пациентът намеква иронично за предположението на Ауне, че е потиснал сексуалната си ориентация, или Пол просто бе започнал да разкрива истинското си аз. А вероятно и двете.
— Не ме разбирай погрешно — Столе знаеше, че не е бил разбран погрешно.
Наистина искаше да се отърве от този пациент, но професионалните психотерапевти не постъпват така; не отсвирват трудните си пациенти. Длъжни са да впрегнат още повече усилия в лечението им, нали? Столе Ауне пооправи папийонката си.
— Искам да работя с теб, но е важно да си имаме доверие. А в момента, като те слушам, оставам с впечатлението…
— Днес просто не ми е ден, Столе — разпери ръце Пол. — Извинявай. Знам, че много те бива. Нали преди време помагаше в Отдела за борба с насилието? Участвал си и в залавянето на серийния престъпник, дето рисувал пентаграми до жертвите. Заедно с онзи старши инспектор.
Столе огледа пациента, докато Пол, вече прав, закопчаваше сакото си.
— Мда… ти си повече от подходящ за моя случай, Столе. Е, до следващата седмица. Междувременно ще си мисля дали не съм обратен.
Столе не стана. Чу как Пол, докато чака асансьора, си тананика някаква мелодия. Стори му се позната.
Същото усещане го спохождаше и по отношение на изразите, които използваше пациентът. Вместо по-разпространеното „сериен убиец“, Пол използва израза „сериен престъпник“, типичен за полицейските среди. Освен това нарече Хари Хуле „старши инспектор“, а повечето цивилни нямат поглед върху званията в полицейската йерархия. Обикновените неспециалисти запомнят само в общи щрихи кървавите подробности от вестникарските черни хроники, но не и незначителни детайли като пентаграма, издълбана върху мебел до трупа. Столе Ауне забеляза и още нещо, което според него щеше да окаже влияние върху по-нататъшния ход на терапията; нещо, което му направи много силно впечатление. Пол го сравни с „полицаите, които дори не могат да заловят някакъв проклет сериен престъпник и изнасилвач“.
Столе чу как асансьорът спря на етажа и после потегли. Сети се и коя песен си тананикаше пациентът, защото си бе направил труда да прослуша целия албум „Dark Side of the Moon“11 в търсене на ключ към съня на Пол Ставнес. Парчето се казваше „Brain Damage“12. В него се пееше за безумците. За безумците, които са в тревата, и за онези, които са в коридора. И настъпват.