Изнасилвач.
Убитите полицаи не бяха насилени.
Възможно беше, разбира се, поради недостатъчен интерес Пол да е смесил подробностите от убийствата на полицаите с подробностите около предишните жертви на същото местопрестъпление. Или Пол предполагаше априори, че серийните убийци са и изнасилвачи. Или фантазираше за изнасилени полицаи — поредният факт в подкрепа на теорията за потисната хомосексуалност. Или…
Столе Ауне се вцепени и с удивление забеляза, че пак е посегнал към папийонката си.
Антон Митет отпи от кафето и погледна спящия мъж в болничното легло. Не беше ли редно да се зарадва? Както нескрито се зарадва Мона на „едно от малките чудеса във всекидневието, заради които всички неволи на тежката медицинска работа си струват“? Антон, разбира се, се радваше, че пациент в кома, когото лекарите смятаха за обречен, изведнъж започна да се връща към живота, но човекът в леглото с бледото, измъчено лице не значеше за Антон друго, освен че наближава краят на дежурствата му в болницата. Това, естествено, не ознаменуваше непременно края на връзката им. Все пак не тук бяха прекарали най-горещите си часове. Краят на ангажимента му в болницата вероятно беше дори добре дошъл. Вече нямаше да се налага да се притесняват, че някой колега ще забележи как си разменят нежни погледи на влизане и излизане от болничната стая; подозрително дългите им „служебни“ разговори, които рязко секваха, когато към тях се присъединеше някой друг. Едно упорито подозрение обаче човъркаше Антон Митет: дали пък именно това не бе поддържало пламъка? Криенето. Сладкият вкус на забранения плод. Вълнението от факта, че вижда обекта на желанията си, но не може да го досегне. Необходимостта да чака, да се измъква от къщи, да поднася на Лаура поредната лъжа за извънредно дежурство, която тя приемаше все по-безрезервно и която все пак набъбваше в устата му и заплашваше в скоро време да го задуши. Антон знаеше, че изневярата не го издига в очите на Мона. Навярно тя си представяше как някой ден Антон ще я баламосва със същите оправдания. Беше му споделила, че и преди ѝ се е случвало мъжете да я мамят. Тогава била по-слаба и по-млада и ако някой ден Антон решал да разкара застаряващата дебеланка, в каквато се била превърнала, това нямало да я шокира. Той я помоли да не говори така, дори да го мисли. Защото това я загрозявало. Загрозявало самия него. Превръщало го в негодник, който се възползва от жените. Сега обаче Антон се радваше, че Мона бе разкрила пред него очакванията си. За връзката им нямаше бъдеще и тя му бе помогнала да я приключи овреме.
— Откъде си взе кафе? — попита медицинският асистент, поел дежурството на Мона, и нагласи кръглите си очила, докато преглеждаше картона, който бе откачил от горната табла на леглото.
— В дъното на коридора има кафе машина. Само аз я използвам, но ако искаш…
— Благодарско — прекъсна го мъжът. Антон долови нещо странно в изговора му. — Но съм скаран с кафето.
Мъжът извади някакъв лист от джоба на престилката си.
— Да видим… предписали са му пронофол.
— Не ми говори нищо.
— Ще поспи известно време.
Антон наблюдаваше действията на медицинския работник. Той заби иглата на спринцовката в запечатана с метално фолио банка с прозрачно съдържание. Мъжът, дребен и слаб, приличаше на известен, но не особено привлекателен актьор. Един от онези, дето все пак бяха успели да се наложат в киносредите. С криви зъби и невъзможно за запомняне италианско име. Впрочем Антон веднага забрави името на медицинския асистент, макар онзи да му се бе представил.
— Пациентите, прекарали дълго време в кома, трябва да се наблюдават с повишено внимание. Понеже са изключително уязвими, е необходимо да бъдат въвеждани в съзнание много предпазливо. Една небрежно изчислена лекарствена доза и можем да го изпратим обратно там, откъдето едва се е завърнал.
— Ясно — кимна Антон.
Мъжът му бе показал документ за самоличност, бе му казал паролата и бе изчакал Антон да се свърже с охраната и да получи потвърждение, че дежурството е било поверено именно на него.
— Значи имаш богат опит в поставянето на упойки? — попита Антон.
— Доста години съм работил в анестезиологията.
— Но вече не си там?
— Две-три години пътувах.
Мъжът вдигна иглата срещу светлината и цвръкна малко течност, която се превърна в облак от микроскопични капчици.