— Пациентът има вид на доста препатил човек. Защо в картона не е упоменато името му?
— Идеята е да остане анонимен. Не ти ли обясниха?
— Нищо не са ми обяснявали.
— А е трябвало. Той е потенциална мишена. Затова го охранявам.
Мъжът се надвеси над лицето на пациента. Затвори очи, все едно вдиша дъха на другия. Антон потръпна.
— Виждал съм го и преди. От Осло ли е?
— Нямам право да коментирам.
— Да не мислиш, че аз имам?
Медицинският асистент запретна ръкава на пижамата на пациента и щипна вената в сгъвката на лакътя му. В дикцията му имаше нещо странно, но Антон се затрудняваше да определи какво точно. Потръпна, когато иглата проби кожата на пациента. Стори му се, че в настъпилата тишина чу скрибуцането на плът, бълбукането на течността, тласната от буталото по каналчето на иглата.
— Преди няколко години избягал в чужбина — обясни Антон и преглътна. — После се върнал. Според слуховете — заради някакво момче. Наркоманче.
— Тъжна история.
— Да, но явно ще завърши благополучно.
— Рано е да се каже — медицинският асистент издърпа иглата. — При пациентите в кома подобренията в състоянието често са последвани от рязко влошаване.
Антон разбра кое му бе направило впечатление в дикцията на мъжа. Изговорът на звука „с“. Мъжът фъфлеше.
След като двамата излязоха от болничната стая и асистентът се изгуби по коридора, Антон пак влезе при пациента. Огледа екрана на монитора. Оттам се чуваха ритмични писукания като от сонар, прихванал подводница. Без да си дава сметка кое го подтикна, Антон се наведе към лицето на пациента, затвори очи и почувства дъха му.
Алтман. Антон си направи труда да погледна табелката му, преди да се разделят. Медицинският работник се казваше Сигюр Алтман. Макар съмненията му да се базираха единствено на полицейски нюх, Антон реши още утре да провери това име. Грешката от Драмен повече нямаше да се повтори.
Осма глава
Катрине Брат седеше с крака, опънати върху бюрото, и слушалка, притисната между рамото и ухото си. Гюнар Хаген получи спешно обаждане и я остави да чака. Пръстите ѝ тичаха по клавиатурата пред нея. Тя знаеше, че през прозореца зад гърба ѝ се вижда Берген, окъпан в слънчева светлина; че улиците, намокрени от дъжда, спрял преди десет минути, блестят; че дъждът ще се завърне с бергенска точност. Ала в момента слънцето грееше и Катрине Брат се надяваше Хаген да приключи по-скоро с другия си разговор, за да поднови диалога с нея. Искаше да му предаде новата информация и да излезе от полицейското управление. Навън, на свеж морски въздух, много по-приятен от въздуха, който бившият ѝ началник диша в момента в кабинета си в столицата. И който той издиша под формата на възмутен вик:
— Какво искаш да кажеш с това „не можем да го разпитаме сега“? Нали вече е излязъл от кома? Разбирам, че още е отпаднал, но… Какво?
Катрине се надяваше онова, което бе издирила след неколкодневни усилия, да повиши настроението на Хаген. Тя пак прелисти страниците, за да свери повторно данните.
— Не ми пука какво казва адвокатът му. Не ми пука и за лекарите. Искам да го разпитаме веднага!
Катрине чу как той затръшна слушалката на стационарния. После гласът му най-после се появи по-ясно в ухото ѝ.
— Какво има? — попита тя.
— Нищо.
— За него ли беше?
— Да — въздъхна Хаген. — Излязъл е от комата, но лекарите го държат в безсъзнание; трябвало да изчакаме още поне два дни, докато ни пуснат при него.
— Не е ли по-разумно да бъдем малко по-внимателни?
— Сигурно, но нали си наясно колко спешно се нуждаем от бързи резултати. Убийствата на полицаите ще ни извадят от играта.
— Два дни едва ли имат такова значение.
— Така е, но нали и аз трябва да вдигам гири на някого. Иначе какъв е смисълът да си шеф?
Катрине нямаше отговор на този въпрос. Никога не бе хранила амбиции да става началник. А дори и да искаше, подозираше, че освидетелствани полицаи едва ли оглавяват класацията на най-сериозните претенденти за високи постове. Диагнозата ѝ претърпя промяна: от манийна депресия през гранично личностно разстройство до биполярно разстройство и накрая я обявиха за здрава — при условие че си взема розовите хапчета, които я вкарваха в релси. Колкото и да плюеха употребата на медикаменти в психиатрията, именно лекарствата донесоха на Катрине нов, по-добър живот. Ала тя забелязваше, че началникът ѝ непрекъснато я държи изкъсо и избягва да ѝ възлага оперативна работа извън офиса. На нея това не ѝ пречеше. Обичаше да седи в тесния кабинет пред мощния компютър. Разполагаше с пароли за достъп до търсачки, за чието съществуване повечето полицаи дори не подозираха. Доставяше ѝ удоволствие да рови, да издирва, да открива. Да прихваща следите на хора, на пръв поглед потънали вдън земя; да съзира причинно-следствени взаимовръзки, където другите виждат само чиста случайност. Ето в това Катрине Брат беше ненадмината и неведнъж бе напипвала разковничето към случаи, разследвани от КРИПОС и Отдела за борба с насилието в Осло. Затова се надяваше да се примирят с временно потисната ѝ психоза, независимо от риска да се отключи всеки момент.