— Иря Якобсен.
— Знаеш ли къде живее?
— Вписана е и в регистъра на свидетелите по наказателни дела, и в гражданския регистър, и на още няколко места…
— Какво повече чакаме? Да я извикаме на разпит!
— … като например в регистъра на изчезналите лица.
Гласът от Осло замлъкна за известно време. На Катрине ѝ се искаше да се поразходи до рибарските лодки на пристанището, да си купи пакет глави от треска, да се прибере в апартамента си в Мьоленприс и да си приготви вечеря, докато гледа „В обувките на Сатаната“ в очакване пак да завали.
— Добре. Въпреки това ни даде сериозен коз. Как се казва този тип?
— Валентин Йертсен.
— Къде е в момента?
— Точно там е проблемът — Катрине Брат усети, че се повтаря. Пръстите ѝ забарабаниха по клавиатурата — Не го намирам.
— И той ли се води изчезнал?
— Няма го в полицейските сводки на изчезналите лица. Странно. Все едно е потънал вдън земя. Няма регистриран адрес, нито телефон. Не използва кредитна карта. Липсват дори данни за паричен влог на негово име. Не е гласувал на последните избори, през последната година не е пътувал нито с влак, нито със самолет.
— Опита ли в Гугъл?
Катрине се разсмя и спря чак когато осъзна, че Хаген не се шегува.
— Спокойно. Ще го намеря на домашния си компютър.
Приключиха разговора. Катрине стана, облече си якето. Трябваше да побърза, защото облаците наближаваха Аскьой. Точно преди да изключи компютъра, ѝ хрумна нещо. Веднъж Хари Хуле ѝ го бе споменал: човек често забравя да провери на най-очевидните места. Пръстите ѝ заиграха по клавишите. Зачака страницата да се зареди.
Когато от устата ѝ се изсипа порой от бергенски псувни, Катрине забеляза как към нея се извърнаха множество глави в общото офис помещение, но не си направи труда да ги успокои, че избликът ѝ не се дължи на психотичен пристъп. Както винаги Хари се оказа прав.
Тя извади телефона си и набра Гюнар Хаген. Той вдигна почти веднага.
— Мислех, че си на среща.
— Отложих я. Търся кому да възложа да издири Валентин Йертсен.
— Няма нужда. Открих го.
— Сериозно?
— Нищо чудно, че все едно е потънал вдън земя. Защото той на практика е потънал вдън земя.
— Да не би…
— Да. Мъртъв е. Пише го черно на бяло в гражданския регистър. Извинявай за смущаващите вести от Берген. Сега ще се прибирам и ще похапна рибешки глави и каквото е останало в кухнята.
Тя затвори и вдигна глава. Отново беше заваляло.
Антон Митет вдигна поглед от чашата с кафе, когато Гюнар Хаген влетя в столовата на седмия етаж на Полицейското управление. Докато го чакаше, Антон се потопи в гледката през прозорците. Замисли се как можеше да се стече животът му. И над факта, че вече бе престанал да мисли по този въпрос. Навярно старостта представлява именно това. Да вдигнеш получените карти и да ги огледаш със съзнанието, че това е последното раздаване. Остава ти само да ги изиграеш по възможно най-добрия начин. И да си мечтаеш за картите, които е можело да ти се паднат.
— Извинявай, че закъснях, Антон — Хаген се отпусна на стола срещу полицая. — Обадиха ми се за някаква глупост от Берген. Как си?
— Работа и пак работа — сви рамене Антон. — Гледам как младите се издигат в йерархията. Опитвам се да ги напътствам, но защо да слушат застаряващ чичко, останал си и на тези години редови полицай? Те възприемат живота като червен килим, разстлан в тяхна чест.
— А вкъщи?
Антон пак сви рамене.
— Горе-долу. Жената мрънка, защото все ме нямало, но като се прибера, продължава да недоволства. Да ти звучи познато?
Хаген издаде неутрален звук, който събеседникът му да разтълкува по свой вкус.
— Помниш ли сватбения си ден?
— Да — Хаген погледна дискретно часовника си — не защото не знаеше колко е часът, а за да намекне на Антон, че времето си тече.
— Човек е съвсем искрен, докато се кълне във вечността на чувствата си; това е най-лошото.
Антон се засмя глухо и поклати глава.
— Искаше да говорим за нещо конкретно — напомни му Хаген.
— Да — Антон прокара показалец по носа си. — Вчера, по време на дежурството ми, се появи медицински асистент; стори ми се малко съмнителен. Не мога да посоча конкретна причина, но знаеш как ние, старите кучета, надушваме такива типове. Направих си труда да го проверя. Оказа се, че преди три-четири години е бил привикван във връзка с някакво убийство. След разпита снели всички подозрения и го пуснали. И все пак…
— Разбирам.
— Реших, че е най-добре да говоря направо с теб. Ако прецениш, ще се обърнеш към ръководството на болницата, за да го сменят по най-дискретния начин.