— Ще се погрижа.
— Благодаря.
— Аз трябва да ти благодаря. Добра работа, Антон.
Антон Митет се наведе като за поклон. Признателността на Хаген го зарадва, защото началникът с вид на монах беше единственият в бранша, на когото Антон се чувстваше задължен. Хаген лично му спаси кожата след Онзи случай. Обади се на началника в Драмен и му заяви, че са наказали прекалено сурово Антон и ако Драмен не се нуждае от опита му, Главното управление в Осло с радост ще се възползва от такъв ценен кадър. Така и стана. Антон започна работа в „Защита на населението“ в квартал „Грьонлан“, но остана да живее в Драмен по настояване на Лаура.
И когато се качи в асансьора, за да слезе на втория стаж, Антон усети как върви някак по-пъргаво, с по-изправен гръб и с усмивка на устните. Усети — съвсем ясно! — че това е началото на нещо хубаво. Ще купи цветя за… Замисли се. За Лаура.
Катрине набра номера и се вторачи през прозореца. Апартаментът ѝ се намираше на така наречения висок партер. Достатъчно високо да не вижда минувачите по тротоара, и достатъчно ниско да вижда разтворените им чадъри. Зад дъждовните капки, които потреперваха на стъклото под напора на вятъра, се виждаше мостът над Пуделфюр, свързващ Берген с планинска пещера в Лаксевог. Ала в момента Катрине гледаше екрана на 50-инчовия телевизор. Там един болен от рак учител по химия майстореше метамфетамин. Катрине много се забавляваше. Купи телевизора, за да разбие клишето, че ергените имали най-големите плазми. Беше си подредила дивидитата на изцяло субективен принцип върху две етажерки под аудиоплейъра марка „Маранц“. Първото и второто място отляво надясно заемаха „Сънсет Буливард“ и „Пея под дъжда“, докато по-новите ленти върху долната етажерка имаха изненадващ лидер: „Играта на играчките“ 3. Третата етажерка беше отредена за компактдискове, които Катрине, от сантиментални съображения, не бе дарила на Армията на спасението. Запази си ги, макар парчетата да бяха копирани на харддиска на компютъра ѝ. Катрине харесваше нетрадиционни неща. В музикалната ѝ колекция преобладаваха гламрок и прогресивен поп, предимно британски и от андрогенния вид: Дейвид Бауи, „Спаркс“, „Мот дъ Хупъл“, Стийв Харли, Марк Болан, „Смол Фейсиз“, „Рокси Мюзик“, „Суейд“, маркиращи края на една епоха.
На екрана учителят по химия отново се караше с жена си. Катрине превъртя напред, докато чакаше да се свърже с Беате.
— Льон — обади се висок, почти момичешки глас.
Встъпителната ѝ реплика по телефона не издаваше почти никаква информация. Когато човек вдигне слушалката и се представи само с фамилията си, това не означава ли, че семейството е многолюдно и е нужно обаждащият се да уточни с кой точно Льон ще говори? В случая семейство Льон обаче се състоеше от самотна майка и нейната дъщеря.
— Катрине Брат съм.
— Катрине! Отдавна не сме се чували. Какво правиш?
— Гледам телевизия. А ти?
— Утешавам се с пица, докато съкровището ме скъсва от бой на „Монополи“.
Катрине се замисли. На колко години беше станало „съкровището“? Явно на достатъчно да бие мама на настолна игра. Поредното напомняне колко шокиращо бързо лети времето. Катрине понечи да отговори на свой ред, че тя пък се теши с рибешки глави, но съобрази колко клиширано ще прозвучи. От необвързаните жени се очаква да се самоиронизират и да се оплакват колко са потиснати, вместо да си кажат правичката: ценят високо свободата си. Катрине често се канеше да се обади на Беате, за да си поговорят. Както едно време Катрине си говореше с Хари. Двете с Беате бяха зрели, необвързани, работещи жени, бяха израснали с бащи полицаи, притежаваха интелект, надвишаващ средностатистическия, разсъждаваха реалистично и се бяха сбогували с илюзиите за принца на бял кон. Е, коня вероятно не го бяха отписали, стига да ги отведе, където пожелаят.
Двете имаха много общи теми за разговор.
Но Катрине така и не осъществи намерението да се обади на Беате — извън служебните разговори, разбира се.
Като че ли и в това отношение двете доста си приличаха.
— Става дума за Валентин Йертсен — обясни Катрине. — Сексуален престъпник, вече не е между живите. Сещаш ли се?
— Чакай малко.
Катрине чу забързано тракане по клавиатурата и откри поредната обща черта: и тя, и Беате държаха компютрите си непрекъснато включени.
— Аха, да — обади се Беате. — Виждала съм го няколко пъти.
Катрине се досети, че Беате е отворила негова снимка. Носеха се легенди за онази част от мозъка ѝ, която отговаря за запомнянето на лица; Беате запаметяваше всички физиономии, изпречили се пред очите ѝ. В нейния случай разпространената реплика „вѝдя ли някого, не мога да го забравя“ важеше съвсем дословно. Дори специалисти проучваха мозъка ѝ, защото в цял свят съществуваха само трийсетина души с такава способност.