— Бил е привикан на разпит и по делото „Трюван“, и по делото „Маридален“.
— Имаше нещо такова, но доколкото си спомням, представи алиби и за двата случая.
— Негова съквартирантка се е заклела, че през онази вечер е била заедно с него. Питам се дали сте му взели ДНК проба?
— Едва ли, ако е имал алиби. По онова време анализът на ДНК пробите беше много трудна и скъпа процедура. Правехме го предимно при главните заподозрени, и то само ако не разполагаме с нищо друго.
— Знам, но след като в Съдебна медицина открихте отдел за ДНК анализ, сигурно сте тествали биологични образци от стари, неразкрити престъпления?
— Да, обаче на местопрестъпленията до езерото Трюван и в долината Маридален не открихме никакви биологични следи. Ако не ме лъже паметта, Валентин Йертсен си получи заслуженото, и то с лихвите.
— Охо?
— Пребиха го в затвора.
— Знам, че е мъртъв, но не и че…
— Намерили го в килията, смлян на кайма. Затворниците не харесват насилници на малки момиченца. Така и не разбраха кой му е видял сметката. Впрочем, почти съм убедена, че не са си дали кой знае колко зор да го намерят…
Мълчание.
— Не ти помогнах особено, съжалявам, но сега се озовах върху „Опитай късмета си“ и…
— Дано се усмихне.
— Кое?
— Късметът.
— Именно, да.
— Само последно… Много ми се ще да поговоря с Иря Якобсен — жената, осигурила алиби на Валентин. Обявена е за изчезнала, но аз се разтърсих из мрежата.
— И?
— В адресната служба не е регистрирана промяна на местожителството, не е плащала данъци, не е вземала социални обезщетения и не е пазарувала с кредитна карта. На нейно име няма регистрирани билети и мобилен телефон. Когато дадено лице е толкова пасивно, попада в две категории. По-многобройната е на мъртвите. Но съвсем случайно я открих в електронния регистър на закупилите тото-фишове. Има я само веднъж. Купила е фиш за двайсет крони.
— Играе тото?
— Сигурно се надява късметът да ѝ се усмихне. Така или иначе, това ѝ отрежда място във втората категория.
— А тя е…?
— На лицата, които излизат в нелегалност.
— И ти трябва помощта ми да я откриеш?
— Имам последния ѝ известен адрес в Осло и адреса на пункта, където е попълнила фиша. Знам, че е употребявала наркотици.
— Добре. Ще поразпитам нашите агенти.
— Благодаря.
— За нищо.
Пауза.
— Има ли друго?
— Не. Впрочем да. Какво ще кажеш за „Пея под дъжда“?
— Не харесвам мюзикъли. Защо питаш?
— Човек рядко попада на сродни души, не мислиш ли?
— Така е — засмя се тихо Беате. — Някой път ще си поговорим по въпроса.
Затвориха.
Антон седеше със скръстени ръце, заслушан в тишината. Плъзна поглед по коридора.
Мона беше влязла при пациента и се очакваше да излезе всеки момент. Да го погледне със закачливата си усмивка, а вероятно и да сложи ръка на рамото му. Да го погали по косата, да го целуне бързо, колкото той да усети езика ѝ с аромат на мента, и да се отдалечи по коридора, поклащайки предизвикателно пищното си дупе. Едва ли го правеше умишлено, но му доставяше удоволствие да си мисли, че тя стяга мускулите си и поклаща съблазнително напращелите си форми, за да го изкуши — него, Антон Митет. Както се казва, добре се беше уредил.
Погледна си часовника. Наближаваше да застъпи следващият колега. Тъкмо да се прозине, чу вик от стаята.
Тутакси скочи от стола и отвори вратата. Огледа стаята отляво надясно и установи, че вътре са само Мона и пациентът.
Мона стоеше до леглото със зяпнала уста и вдигната към гърдите си ръка. Не откъсваше поглед от пациента.
— Да не би…? — Антон не довърши изречението, сепнат от звука на апарата, отчитащ сърдечната дейност.
Заради всеобхватната тишина кратките, отчетливи звукови сигнали се чуваха дори в коридора. Пръстите на Мона докосваха вдлъбнатината, където ключицата се залавя за гръдната кост. Лаура наричаше тази вдлъбнатина „ямка за бижута“, защото там висеше малкото златно сърце, което Антон ѝ бе подарил за годишнина от сватбата им. Двамата не празнуваха тези дни с големи тържества, но ги отбелязваха посвоему. Навярно там, в тази вдлъбнатина, се качваха биологичните сърца на жените, когато са изплашени, гонени или задъхани, защото в стресови ситуации Лаура инстинктивно посягаше към „ямката“.