Позата на Мона разконцентрира Антон и дори когато тя му се усмихна ослепително и започна да му шепти, все едно се бои да не събуди пациента; думите ѝ сякаш стигаха до него през завеса:
— Той проговори. Проговори.
За по-малко от три минути, с помощта на редовните си трикове, Катрине проникна в компютърната база данни на полицейските поделения в Осло, ала се затрудни да открие записите от разпитите за изнасилването в хотел „Ота“. Задължителната дигитализация на всички аудио– и видеозаписи на лента течеше с пълна сила, но каталогизирането явно изоставаше. Катрине изпробва в търсачката всички думи, за които се сети: Валентин Йертсен, хотел „Ота“, изнасилване и така нататък. Почти се бе предала, когато висок мъжки глас от тонколоните изпълни стаята:
— Тя си го търсеше.
Катрине усети как по тялото ѝ пробягаха тръпки. Така се чувстваше, когато някога седеше заедно с баща си в лодката и той спокойно съобщаваше, че рибата е клъвнала. Без да знае защо, я обзе твърда увереност, че най-сетне е попаднала на точния запис.
— Интересно — отбеляза друг глас тихо, почти угоднически. Гласът на полицай, който цели резултати. — Кое те кара да мислиш така?
— Те винаги си го търсят, нали? По един или друг начин. А после ги хваща срам и хукват да се жалват в полицията. Но това не е нещо ново за вас.
— Да разбирам ли, че момичето от хотел „Ота“ те е молило да ѝ го причиниш?
— Щеше да ме моли.
— Ако не я беше обладал?
— Ако бях там.
— Та нали току-що призна, че си бил там, Валентин?
— Само за да ми опишеш малко по-подробно изнасилването. Тук, в затвора, умирам от скука и все гледам… да си разнообразявам дните, пък и нощите.
Мълчание. Изведнъж пискливият смях на Валентин прокънтя из стаята. Катрине потръпна и се загърна по-грижливо в жилетката си.
— Приличаш на човек, дето е останал с пръст в… Как беше точно изразът, полицай?
Катрине затвори очи и си представи лицето му.
— Да оставим за малко случая в хотел „Ота“ настрана и да се прехвърлим на момичето в Маридален, Валентин.
— Какво за нея?
— Ти беше, нали?
Силен смях.
— Ще трябва да изпедепцаш занаята, полицай. Когато сблъскваш разпитвания с деянието, трябва да му нанесеш мощен удар с чук, а не театрален шамар.
Катрине забеляза, че речниковият запас на Йертсен надхвърля езиковите познания на повечето затворници.
— Значи, отричаш да си го извършил?
— Не.
— Не?
— Не.
Катрине долови нетърпението, с което полицаят си пое дъх, и усилието му да не издаде вълнението си, когато попита:
— Това означава ли… че признаваш за изнасилването и убийството в Маридален през септември?
Полицаят притежаваше достатъчно опит и съобразителност да конкретизира въпроса си. Така, при положителен отговор от страна на Валентин, инспекторът лишаваше при евентуален съдебен процес адвоката му от основания да твърди, че подзащитният му не е разбрал какво и за кой случай го питат. Не ѝ убягна обаче и злорадството, с което отговори разпитваният:
— Означава, че няма нужда да отричам.
— И кое ти…
— Започва с „а“ и завършва на „и“.
Кратка пауза.
— Как може да си толкова сигурен, че имаш алиби за въпросната вечер, без дори да си помислил, Валентин? Оттогава измина много време.
— Когато той ми съобщи, си припомних какво правех точно по това време.
— Кой ти е съобщил какво?
— Изнасилвачът на момичето.
Продължителна пауза.
— Будалкаш ли се с нас, Валентин?
— А ти как смяташ, полицай Захрисон?
— Откъде знаеш как се казвам?
— Улица „Снарливайен“ 41, нали?
Нова пауза. Пак смях.
— Пръст в устата, нали така беше? Оставаш с пръст в…
— Откъде разбра за изнасилването?
— В този затвор лежат само перверзници, полицай. За какво според теб си бъбрим? Благодаря, че сподели — както се изразяваме на нашия жаргон. Въпросният тип, разбира се, си мислеше, че не е издал кой знае какво, но аз чета вестници и си спомням случая много добре.
— Кой е въпросният тип, Валентин?
— Кога, Захрисон?
— Кое кога?
— Кога да очаквам да ме пуснете, ако го изпея?
На Катрине ѝ се прииска да превърти напред.
— Връщам се след малко.
Чу се стържене от краката на стол по пода. После меко щракване на езичето на бравата.
Катрине чакаше. Чуваше дишането на мъжа. И усети нещо странно. Въздухът не ѝ стигаше. Сякаш поемайки си дъх, мъжът изпомпваше въздуха от нейната стая.