— Говорите за…?
— Да. За убийството на Валентин.
— Значи Юда не е бил тук, когато се е случило?
— Точно така.
— Кой го е извършил?
— Не знам.
Катрине кимна. Надзирателят изстреля отговора моментално. Подозрително бързо.
— Обещавам това да си остане между нас. Питам ви кой според вас е убил Валентин.
Надзирателят всмукна въздуха от междузъбните си пространства, докато оглеждаше Катрине от глава до пети, сякаш в търсене на подробност, убягнала му по време на първоначалната инспекция.
— Мнозина от затворниците хем мразеха Валентин, хем се бояха от него до смърт. Вероятно някой е разбрал, че Валентин го е нарочил за жертва на гнева си, и е решил да го изпревари. Който го е убил, явно го е мразел в червата. Валентин беше… как да го опиша? — Адамовата му ябълка подскочи над яката на униформата. — Тялото му приличаше на желе. За пръв път виждам труп в такова състояние.
— Удари с тъпо оръдие?
— За това не знам, но беше обезобразен до неузнаваемост. Лицето му приличаше на каша. Ако не беше противната татуировка на гърдите му, не знам как щяхме да го идентифицираме. Не съм лигльо, но после сънувах кошмари.
— Каква беше татуировката?
— Каква…?
— Да, каква… — Катрине усети, че е на път да излезе от ролята на дружелюбна полицайка, и се постара да прикрие раздразнението си. — Какво изобразяваше татуировката?
— Ами как да ви обясня… Някакво лице. Адски зловещо. Разтеглено, все едно е залепено и не може да се отскубне.
— Мъчи се да се откъсне от капана на тялото — кимна бавно Катрине.
— Да, точно така. Да не сте я виждали?
— Не — поклати глава Катрине и добави наум: „Просто съм изпитвала съвсем същото.“ — И не успяхте да заловите Юда?
— Вие не успяхте.
— И защо според вас не сме успели?
— И откъде да знам? — сви рамене надзирателят. — Но разбирам, че типове като Юда не са ви първа грижа. Както споменах, около присъдата му имаше смекчаващи вината обстоятелства, пък и опасността от рецидив беше почти минимална. Всъщност му оставаха броени дни до излизането от затвора, но явно го е затресло нетърпението, идиотът му с идиот.
Катрине кимна. Надзирателят говореше за нетърпението да излезеш на свобода. То се засилва с наближаването на съдбоносната дата. Мисълта за предстоящото освобождаване обсебва затворника и той не е в състояние да издържи нито ден повече зад решетките.
— Някой от затворниците може ли да ми разкаже нещо за Валентин?
Надзирателят поклати глава.
— Валентин общуваше само с Юда. Пък и затворниците страняха от него. Проклетникът плашеше всичко живо. Влезеше ли някъде, все едно нещо ставаше с въздуха.
Катрине му зададе още няколко въпроса, но и сама усещаше, че протака разговора, колкото да оправдае изразходените средства и време за командировката си до Осло.
— Щяхте да ми разказвате някаква случка с Валентин — напомни тя.
— Така ли? — надзирателят бързо погледна часовника. — Опа! Стана време да…
На връщане пак минаха през помещението за свободни занимания и Катрине видя слабия мъж с червения скалп. Стоеше изправен, с отпуснати встрани ръце, и се взираше в празната мишена. Стрелите не се виждаха. Обърна се бавно; Катрине не се сдържа и го погледна на свой ред. Усмивката му бе изчезнала, а очите бяха мътни и сиви като медузи.
Мъжът извика нещо. Думите се повтаряха — високо и пронизително, сякаш птица предупреждаваше за опасност. После се засмя.
— Не му обръщайте внимание — прошепна надзирателят.
Смехът зад гърба им заглъхна, докато крачеха бързо по коридора.
Катрине излезе навън и вдиша въздуха, напоен с аромат на дъжд.
Извади си телефона, изключи диктофона, който бе работил по време на цялото ѝ посещение в затвора, и набра Беате.
— Приключих в „Ила“. Удобно ли е да се видим?
— Ще включа кафемашината.
— Нямаш ли…
— Ти си полицайка, Катрине, все ще се прежалиш да изпиеш чаша шварц кафе, нали?
— Обикновено обядвам в „Сара“, пък на теб ти трябва да поизлезеш от лабораторията. Аз черпя.
— Ще черпиш ами!
— Защо?
— Открих я.
— Кого?
— Иря Якобсен. Жива е. Ако побързаме.
Уговориха се да се срещнат след четирийсет и пет минути и затвориха. Докато чакаше таксито, Катрине прослуша записа. Понеже, докато държеше диктофона включен, бе оставила долната част на телефона — където се намира микрофонът — да се подава над джоба ѝ, се надяваше с чифт добри слушалки да успее да долови още нюанси в интонацията на надзирателя. Превъртя записа до мястото, където се чуваше крясъкът на Червения скалп. И без слушалки чу ясно предупреждението му: