— Кое те караше да мислиш, че сме спали заедно? — Катрине махна на сервитьора да донесе сметката.
— Начинът, по който се гледахте. Начинът, по който разговаряхте.
— Двамата с Хари стигнахме до физическа разправа, Беате!
— Точно за това говоря.
— А ти и Хари? — засмя се Катрине.
— Абсурд. Прекалено добри приятели сме. А и нали с Халвуршен се събрахме…
Катрине кимна. Халвуршен беше партньор на Хари, млад разследващ полицай от Стайншер, от когото Беате бе заченала точно преди да го убият по време на служба.
Пауза.
— Какво има?
Катрине сви рамене. Извади телефона и пусна края на записа.
— В „Ила“ бъка от психопати — отбеляза Беате.
— Самата аз съм лежала в психиатрия. Знам го този контингент. Но се питам как този тип е разбрал, че отидох там именно заради Валентин?
Антон видя, че по коридора се задава Мона. Гледаше я с наслада и със съзнанието, че вероятно е за последен път.
Тя се усмихваше още преди да го приближи. Крачеше право към него. Антон се удивяваше колко грациозно върви Мона, като по въже. Навярно такава беше походката ѝ. Или пък го правеше заради него. Тя се приближи, погледна през рамо дали не се задава някой по коридора, погали го по косата. Без да става, той обгърна бедрата ѝ с ръце и вдигна глава.
— Пак ли поемаш дежурствата?
— Да. Алтман го върнаха в онкологията.
— Значи ще те виждам по-често.
— Не е много сигурно. Изследванията показват, че пациентът се възстановява бързо.
— И така да е, ние пак ще се виждаме — подхвърли шеговито Антон.
Ала не се шегуваше и Мона го разбра. Вероятно затова се вцепени, усмивката ѝ се разкриви и тя се отскубна от ръцете му, надзъртайки през рамо, все едно се отдръпна, за да не ги види някой. Антон я пусна.
— Началникът на Отдела за борба с насилието е при него.
— Какво прави?
— Разговаря с пациента.
— За какво?
— Не мога да ти кажа — отвърна той вместо „не знам“, каквато беше истината.
Господи, ставаше наистина жалък.
Вратата се отвори и Гюнар Хаген излезе в коридора. Спря, погледна първо Мона, после Антон и пак Мона. Все едно на челата им бяха изписани шифровани съобщения. Мона, леко изчервена, се шмугна в болничната стая.
— Е? — Антон се опита да не издава смущението си.
По изражението на Хаген прецени, че началникът изпитва по-скоро недоумение. Взираше се в Антон, сякаш е видял марсианец; гледаше с объркания поглед на човек, чиито представи за живота току-що са претърпели пълен обрат.
— Мъжът вътре… — подхвана Хаген и посочи с палец през рамо. — Пази го като очите си, Антон. Чуваш ли? Като очите си.
Хаген повтори няколко пъти последната реплика сякаш на себе си и се отдалечи бързо по коридора.
Десета глава
Катрине видя лицето на вратата и първо си помисли, че са сбъркали адреса — не бе възможно беловласата старица с изтерзано лице да е Иря Якобсен.
— Какво искате? — попита тя и ги изгледа изпод вежди.
— С вас се чухме по телефона — припомни ѝ Беате. — Искаме да поговорим за Валентин.
Жената затръшна вратата.
Беате изчака суркането на пантофите да заглъхне, натисна дръжката и отвори вратата.
По гвоздеи в коридора висяха дрехи и найлонови торбички. Неизменните найлонови торбички. Защо наркоманите се обграждат с найлонови торбички? — питаше се Катрине. Защо упорито продължават да съхраняват и пренасят запасите си от дрога в най-неустойчивия и ненадежден опаковъчен материал? Защо крадат мотопеди, закачалки, чайни сервизи и какви ли не други глупости, вместо да задигат по-необходимите им куфари и чанти?
В апартамента беше мръсно, но Катрине бе виждала много по-мърляви наркосвърталища. Навярно Иря все пак полагаше някакви усилия да поддържа жилището в приличен вид. Катрине изобщо не допускаше тук да живее друга жена освен нея. Беате влезе в дневната. Катрине я последва. На вехта, но здрава кушетка лежеше мъж. Надрусан, без съмнение. В стаята миришеше на пот, дим, дърво, напоено с прокисната бира, и на още нещо сладникаво, чийто произход Катрине нито можеше, нито искаше да определи.
Покрай едната стена бе натрупана задължителната за такива свърталища „плячка“: купчина детски дъски за сърф, всяка поотделно увита в прозрачен найлон, с изобразена върху нея озъбена акула и боядисан в черно връх, който да създава илюзията, че хищницата е отхапала парче от дъската. Къде щяха да ги пробутат? Един Господ знаеше.
Беате и Катрине продължиха към кухнята. Там Иря, седнала до малката кухненска маса, си свиваше цигара. Масата бе застлана с покривка, а на перваза стоеше захарница с изкуствени цветя.