Коридорът описа чупка и зад ъгъла се ширна също толкова гол, оскъдно осветен и толкова симетрично четвъртит, че създаваше оптична илюзия; униформената полицайка, седнала на стола в дъното на коридора, приличаше на снимка, окачена на стената пред него.
— Донесох кафе и за теб — той протегна към нея чашата.
Двайсетгодишна? Вероятно малко повече. Около двайсет и две.
— Благодаря, но аз си нося от къщи — тя извади термос от малката раница на стола.
В говора ѝ се долавяше съвсем лека напевност — навярно остатъци от северен диалект.
— Това е по-хубаво — настоя той, без да отдръпва изпънатата си ръка.
Тя се поколеба, но взе чашата.
— Пък е и на аванта — Антон дискретно скри ръка зад гърба си и потърка опарените върхове на пръстите си в студения плат на якето. — Кафемашината е изцяло на наше разположение. В дъното на коридора е…
— Видях я на идване, но в инструкциите, които получихме, е изрично упоменато по никакъв повод да не оставяме вратата на стаята без надзор, затова съм си донесла кафе от къщи.
Антон Митет отпи от пластмасовата чашка.
— Много съвестно от твоя страна, но до стаята води само един коридор. Намираме се на четвъртия етаж и между стаята и кафемашината няма врати към други стълбища или входове. Дори да отидем да си вземем кафе, изключено е някой да мине, без да го забележим.
— Звучи успокояващо, но предпочитам да се придържам към инструкциите — усмихна се сухо тя и сякаш за да заглади впечатлението от лекия упрек, отпи от пластмасовата чашка.
Антон изпита раздразнение и понечи да ѝ напомни, че самостоятелното мислене идва с опита, ала преди да формулира мисълта си, забеляза нещо в дъното на коридора. Бялата фигура не стъпваше, а по-скоро се носеше по въздуха. Антон чу как Силие се изправи. Фигурата придоби по-ясни очертания и се превърна в закръглена блондинка в широката униформа на болничния персонал. Антон знаеше, че днес тя дава нощно дежурство. А утре вечер е свободна.
— Добър вечер — поздрави медицинската сестра със закачлива усмивка, вдигна две спринцовки и сложи ръка върху дръжката на вратата.
— Почакайте малко — Силие пристъпи към нея. — Ще трябва да погледна документите ви за самоличност. Каква е днешната парола?
Сестрата погледна объркано Антон.
— Освен ако моят колега не гарантира за вас — добави Силие.
— Влизай, Мона — кимна Антон.
Сестрата отвори вратата. Антон я проследи с поглед. В сумрачната стая се виждаше апаратурата около леглото. Изпод завивката се подаваха пръстите на краката на пациента. Беше толкова висок, че са наложи да поръчат по-дълго легло. Вратата се хлопна.
— Добра работа — усмихна се Антон на Силие.
Видя, че похвалата не ѝ хареса; явно го възприемаше като сексист, току-що написал оценка на своя по-млада колежка. Но по дяволите, тя беше курсистка и я изпращаха на стаж именно за да се учи от по-опитни полицаи! Антон се залюля на пети, колебаейки се как да подходи в тази ситуация.
Силие го изпревари:
— Както споменах, прочетох внимателно инструкциите. А сигурно вкъщи вече те очакват.
Той поднесе чашката към устните си. Какво знаеше тя за семейното му положение? Дали не намекваше за отношенията му с Мона? Дали не я бе забелязала да се качва в колата му вечер, уж Антон да я закара до вкъщи, и вероятно се досещаше, че между тях има нещо повече?