Катрине и Беате седнаха срещу Иря.
— Непрекъснато фучат нагоре-надолу — отбеляза тя и кимна към натовареното улично движение.
Катрине долови в гласа ѝ стържеща дрезгавина — точно това бе очаквала да чуе, след като видя жилището и снимка на Иря като трийсетгодишна.
— Все карат… Накъде са тръгнали всички?
— Прибират се или излизат от къщи — предположи Беате.
Иря сви рамене.
— Вие сте напуснали някогашния си дом. Адресът ви в гражданския регистър…
— Продадох си къщата — прекъсна я Иря. — Полагаше ми се по наследство, но беше твърде голяма и ми се струваше прекалено… — с изпръхналия си бял език тя навлажни цигарената хартийка, а Катрине съчини изречението ѝ наум: „… изкушаващо да я продам, когато социалните помощи вече не ми стигаха да си купувам дрога.“
— … болезнено да се връщам към всички лоши спомени, които ми навяваше — довърши старицата.
— Какви спомени? — попита Беате и Катрине потръпна.
Понеже беше специалист по криминалистика, а не следовател, Беате разгърна разпита на прекалено широк фронт, интересувайки се от трагедията в живота на Иря. А няма по-обстоятелствени и додяващи разказвачи от наркомани, изпаднали в самосъжаление.
— Свързани с Валентин.
Катрине се поизправи. Навярно Беате все пак си знаеше работата.
— Какво за него?
— Живееше в сутерена. Беше… там.
— В смисъл?
— Не познавате Валентин. Той е различен и…
Щракна запалката, но пламък не се появи. Иря повтори и потрети опита си.
— Бил е луд? — предположи нетърпеливо Катрине.
— Не! — Иря захвърли гневно запалката.
Катрине се прокле наум. Сега пък тя постъпи аматьорски. Зададе на разпитваната насочващ въпрос и така стесни обема на информацията, която иначе биха могли да получат.
— Всички го наричат луд! Но той не е такъв! Просто прави нещо… — тя се загледа през прозореца и понижи глас — … с въздуха и хората се плашат.
— Посягал ли ви е? — попита Беате.
И този въпрос спадаше към насочващите. Катрине се опита да установи зрителен контакт с Беате.
— Не, не ме е бил. Душеше ме, ако му противоречах. Беше ужасно силен. Хващаше ме за врата с една ръка и ме стискаше, докато ми причернее. Беше невъзможно да се откопча от хватката му.
Катрине предположи, че усмивката, разляла се по лицето на Иря, е своеобразен черен хумор. Но продължението я опроверга:
— И най-странното е, че от душенето се чувствах като напушена. И се възбуждах.
Катрине неволно направи гримаса. Някъде беше чела, че недостигът на кислород в мозъка има стимулиращ ефект върху либидото на някои хора, но в случая ставаше въпрос не за секс игра, а за насилие.
— И сте правили секс с него? — подсказа ѝ Беате, наведе се, вдигна запалката от пода, щракна и поднесе пламъка на Иря.
Старицата веднага захапа цигарата, доближи върха ѝ до застрашително полюшващия се пламък и дръпна. После издиша дима, отпусна се назад в стола и се сви като вакуумиран плик.
— Той невинаги искаше да се чукаме. Когато нямаше желание, излизаше, а аз чаках с надеждата да се върне скоро.
Катрине положи огромни усилия да не изсумти или да покаже презрението си по друг начин.
— Какво правеше навън?
— Не знам. Не ми е казвал, пък и аз…
Тя пак сви рамене. „Тази реакция отразява изцяло нагласата ѝ към живота — помисли си Катрине. — Примирението като болкоуспокояващо.“
— … май предпочитам да не знам.
Беате се прокашля.
— Осигурили сте му алиби за двете вечери, през които са били убити момичетата в Маридален и до…
— Да, да. Дрън-дрън — прекъсна я Иря.
— Значи Валентин не е бил заедно с вас, както сте заявили по време на разпитите?
— Да не мислите, че помня? Беше ме предупредил.
— За какво?
— През нощта, когато… сещате се, за пръв път… той ми каза, че полицията ще ми задава въпроси за всяко изнасилване само защото са го нарочили за няколко блудства, но не са успели да го осъдят. Не представел ли алиби, щели да го вкарат на топло, макар да е невинен. Полицията постъпвала така с хора, измъкнали се от лапите ѝ — така твърдеше Валентин. Затова трябвало да потвърдя под клетва, че е бил с мен у дома — независимо за кой ден и час става въпрос. Така сме щели да си спестим куп неприятности и излишни разправии. Тогава думите му ми се сториха съвсем логични.
— И сте му повярвали, че е невинен? Нали сте знаели за проявите му?
— Нищо не знаех! — извика Иря. От дневната се чу сумтене. — Нищичко!